Какво влияние оказва немският романтизъм на българската етнография през Възраждането

Мина Чавдарова Христова, Етнология, 2009 г.

Трайният интерес към фолклора у европейските народи се появява през XVIII в. – периодът на зараждането и подема на буржоазните нации. Това е епохата на романтизма – едно сложно идеологическо и художествено явление, в което се отразява борческият устрем и пробуденото национално съзнание след Френската буржоазна революция, подемът на националноосвободителните движения у редица европейски народи, борещи се срещу националното потисничество и феодалния деспотизъм. Именно поради това романтиците се осланят на фолклора като скрепителен елемент, който да събуди и укрепи националното самосъзнание.

В края на ХVIII и началото на XIX в. Свещената римска империя се оказва в изключително сложна политическа ситуация, застрашаваща бъдещето й. През 1806 г. немските земи попадат под окупацията на Наполеоновата войска, като това слага край на съществуването на империята. През 1815 година в следствие на решенията , взети на Виенския конгрес, немските земи се разделят на 39 отделни държавни единици, всяка от които притежава свое отделно държавно устройство и следва собствена религия. Единственото общо между тях остава общият им език и славното историческо минало. Така се оказва, че периодът 1806 – 1815 година, е един от най – динамичните в историята на немския народ. Окупацията, присъствието на наполеоновите войски, създават противоречива ситуация: от една страна окупаторите тласкат германския народ да възприеме френските държавно – правови образци, а от друга именно в този период сред народа се пробуждат патриотични чувства, антифренски настроения, които довеждат до съпротива срещу чуждото нашествие.

Интелигенцията започва ясно да осъзнава пагубната сила на окупацията, способна да прекрати съществуването на немския народ. Именно в този период се създава мощното течение на Немския романтизъм, чиято цел е събуждане и закрепване на националното самосъзнание, чрез създаването на романтичен култ към стародавната слава и вековната традиция на немския народ, към неговото славно минало. Единствено по този начин би могла да бъде осъществена и идеята на това движение – да бъде изградена една нова немска цивилизация (нация) на основата на едрите земевладелци и класата на търговците и индустриалците.

В тези условия през 1778 – 1779 г. в Германия излиза прочутият сборник “Гласовете на народите в песни”, чийто автор е немският философ и поет Йохан Годфрид Хердер. Виден представител на немския романтизъм, той говори за Volk /народ/, обединен около общ език - пазител и носител на общото наследство. Според него в народната поезия, основана на този език, може да се открие колективната душа на народа. По този начин Хердер издига езика като основен консолидиращ елемент за всяка нация – уникална сама по себе си и равностойна на всяка друга нация. Примерът на Хердер оказва силно въздействие върху немските романтици. Така неговият последовател Георг Вилхелм Фридрих Хегел започва да борави с понятието “дух на народа” и застава зад идеята, че всеки народ трябва да има своя държава, бит, обичаи, култура, които да реализират “духа” му, неговия природен потенциал.

През 1806 г. Ахим фон Арним и Клеменс Брентано издават своя сборник “Чудният рог на момчето”, съставен от народни песни, събирани от хора и места, намиращи се в географска и културна изолация. По този начин те откриват автентичната народна култура, запазените народни традиции – всичко онова, което е основополагащо за културното самосъзнание на народа. Разкриват старата немска култура в нейното богатство и я превръщат в способ за издигане на националното самочувствие.

Важна роля за осъществяването на идеята на немския романтизъм изиграват и Якоб и Вилхелм Грим със своята книга “Детски и семейни приказки”. Според тях народът изразява себе си пряко чрез анонимните народни певци. Именно поради това при тях ясно проличава романтическото отношение към фолклора и стремежа към представяне на автентичен текст.

Появата на немския романтизъм и неговите последователи има изключително голямо значение за формиране на националното самосъзнание в периода, когато германското население е угнетено и раздробено. Обръщането към историческото минало и фолклора в този период дава възможност на немския народ да преоткрие себе си и да си изгради един нов светоглед.

В края на ХVIII и началото на XIX в. положението в българските земи е също толкова напрегнато. Докато немските народи търсят своя път към обединение, българският народ все още съзрява по отношение на своята идентичност, съзрява за решителни действия, за да отхвърли чуждото владичество. Османското потисничество и заплахата от гръцка духовна асимилация достигат своя връх. Будните умове на това време разбират ясно заплахата, грозяща българското население - попадане под пълно чуждо не само политическо (станало няколко века по-рано), но и културно влияние. В тази ситуация през 1762 г. Паисий Хилендарски пише своята “ История славянобългарска” , смятана от изследователите за символична граница и начало на българското възраждане. Именно това произведение поставя началото на движението в българските земи, имащо за цел да създаде у народа самосъзнание за единно цяло. Възобновеният спомен за славното историческо минало, подкрепен с пламенното слово на хилендарския монах се оказва повратна точка в историята.

Общият възрожденски процес започва да набира сили, създават се предпоставки за осъзнаване и по-широко осмисляне на главните задачи на съзряващата българска нация, започва движението за новобългарска просвета и култура, назрява идеята за борба за независима българска църква и за организирани действия за възобновяването на независимата българска държава. Същевременно периферното положение за другите балкански държави (Сърбия и Гърция) благоприятства прекия им контакт със страните от Европа и по – ранното им приобщаване към постиженията на новия свят.
В този момент на културен и духовен подем идеите на немските романтици намират благоприятна среда за развитие на българските земи. Ярки последователи на идеите на немските романтици в българската етнография са Юрий Венелин, Георги Раковски и Стефан Веркович.

Така през 1830 година в българските земи пристига украинският историк ЮрийВенелин, изпратен от Руската академия на науките с цел да осъществи теренни проучвания и да напише пълна и точна културна и политическа история на българския народ. Чрез своите трудове той дава началния тласък на процеса на народното самоосъзнаване, влагайки в тях същия романтичен патос, както Паисий преди него. Юрий Венелин заема особено място в българската етнография: създава множество исторически и литературни трудове, в които възвеличава миналото, духовните качества и културата на поробения български народ. Те оказват силно въздействие върху цели поколения български просветители и революционери, които с патриотична страст и увлечение започват да събират и популяризират етнографското фолклорно богатство на народа. Сред тях са Васил Априлов, Иван Богоров, Петко Славейков, Георги Раковски, Любен Каравелов и други.

В своята книга “ Древные и нынешные болгаре”/1829 г./ Юрий Венелин осъжда равнодушието на славянския свят към съдбата и историята на “най-благородното от всички негови племена”, над което тегне робска участ и невежество. В това първо произведение на Венелин ярко се откроява романтическата идея за издигането на народното самочувствие с цел постигане на духовна консолидация. Авторът изяснява историческото минало и потеклото на българите, за да докаже държавно-политическото им величие и главно славянския им генезис. В него пояснява още, че по брой и разпространение българският етнос заема господстващо място на Балканския полуостров, но смазващата политика на Високата порта и нещастието му да попадне под двойно робство - духовно и политическо – правят това невъзможно.

Тук трябва да се каже, че Венелин се е ползвал с авторитет, който е превръщал неговите писания в откровение за българите. Романтическата идея за изтъкване на историческото минало като основен етнообразуващ елемент намира своето ясно отражение в този първи труд на младия учен. Фактът, че той “хвърля във възторг българите” (М.Арнаудов), означава че до тук идеите на романтизма се осъществяват: българите приемат написаното за истина и му вярват, следователно, те вярват в своето минало величие и в заложбите то да се прояви и в настоящето. Тази книга разпалва национално-патриотичните чувства и дава мощен тласък у нас на народноведските проучвания, както и изиграва ролята на една от първите крачки към постигането на национално самосъзнание у българския народ. Въпреки че в Русия този Венелинов труд е приет с доста противоречиви оценки, той все пак постига целта си – да обогати представите на съвременната руска и западноевропейска наука за миналото и съвремието на българите. Именно това прави “ Древные и нынешные болгаре” – “ най – значимият българистичен принос на Венелин” (Д.Тодоров).

В “Критические исследования об истории болгар” (1849) Венелин разглежда историята на българите от идването им на Балканския полуостров до 968 г. Това произведение заедно с “Древные и нынешные болгаре” добива широко разпространение сред българите. В “Критические исследования об истории болгар” изследователят обръща поглед към най-важния елемент от славянската култура – писмеността, Кирило – Методиевото дело. Текстът гласи, че двамата братя създали азбуката и превели свещените книги “на никакъв друг език, освен на български”. По този начин Венелин превръща писмеността и езика, едни от основните крепители на националното самосъзнание, и в случая крепители на целия славянски свят, в чисто български. Това само по себе си издига българския народ, забравен до тогава от славянския свят, над равнището на всеки друг от славянските му братя.

Важно място в трудовете на изследователя заема народната песен. И в проучванията си, свързани с нея той остава верен на мисълта си , че “в народните песни се отразява както политическото, така и нравственото състояние на народа”. Тук отново срещаме аналог с идеите на представителите на немския романтизъм – Хердер и братя Грим, според които в народната поезия се крие колективната душа на народа, в народното песенно творчество се открива, онзи “ дух на народа” , за който говори Хегел.

Делото на Юрий Венелин в българските земи е продължено и от Георги Раковски. Изтъкнат революционер и идеолог на българското националноосвободително движение, той, като истински патриот, посвещава живота си на историята, на традициите, на изучаване на езика, културата и бита на своя народ.
Изследванията на Раковски върху фолклора образуват само една страна от мащабните му планове за възстановяване на българската история до забравените вече времена. Ръководен от изключителния си патриотизъм, революционерът – изследовател си поставя за цел да съгради ясна за всекиго връзка между настоящата съдба на българския народ и неговите най – отдалечени исторически съдби. За Раковски чужденците виждат българите като: ”Един народ без традиции, един народ, който води потеклото си от некултурни татарски племена, живели на Север, един народ, усвоил някакъв славянски диалект, лишен от красота и старина” (М.Арнаудов). Подобна картина дълбоко наранява гордостта му на българин, на родолюбец и поради това той се заема да поправи погрешните възгледи: да опровергае неславянския произход на българите, да открие близкото родство между българския и по–стари езици. В тези случаи негови спътници са патосът и фантазията, но те сякаш са единствените средства, способни да го подкрепят в борбата му с неправдивите клевети спрямо народа му. Именно поради тези негови пламенни родолюбиви чувства и идеи Раковски може да бъде считан за учен-романтик. Той приема за своя ръководеща идея мисълта на Яков Грим, че “историята образува най – добра гаранция за бъдещето, че това знание подтиква развитието в съгласие с изконните народни начала“. Връзката между двамата е още по-силна и поради всичко онова, което са направили за собствените си народи. Яков Грим, съкрушен от ужасяващата политическа действителност в Германия, се заема с граматически, археологически и фолклорни изследвания, докато не открие онова кътче от историята, което му дарява спокойствие, далеч от настоящето. Така се случва и с Раковски - в една аналогична историческа ситуация, той се опитва да допълни мрачната действителност с малко от величието на миналото. Става ясно, че Раковски споделя научните и националните идеи на романтизма, но е напълно чужд на чудесното и приказното, считани от Шлегел за най – характерна черта на романтизма. В своите изследвания Раковски остава верен на вижданият на Яков Грим, тъй като и за двамата водещи остават демократичните, патриотичните и научните мотиви. Връзката на българския революционер с романтизма се задълбочава и в посоката на увлечение в санскрит и древна индийска философия, към проблемите на праисторията, единствено подчинена на решаването на националния въпрос. Главна цел за него се превръща желанието да вдъхне вяра на българския народ в собствените му сили , рисувайки пред него едно по-величаво минало, от което днешното незавидно време е опазило само спомени в поезията, обичаите и езика си.

Така Раковски, започвайки да се занимава с изследователска работа, решава сам да попълни своето образование, четейки множество съчинения и статии по история, езикознание, философия. Безкрайният му патриотизъм обаче, отхвърля готовите научни истини, поднесени от европейските учени, и така това го довежда до създаването на собствена теория за корените на българския народ и език. В своя романтически порив Раковски се стреми да докаже, че не някой друг, а българският народ е най –стар измежду европейските, поради факта, че в преданията му са още живи спомните от времето, когато всички индогермански народи са населявали Индия, а също и, че по богатство и форма, единствено българският език може да се сравнява с майката на всички езици – санскрит. Това откритие дало основание на Раковски да призове всеки родолюбец към събирането на българската старина. В тази връзка той създава и своята програма “ Показалец”. Романтическите идеи пропиват всяка негова мисъл, всеки негов ход. Съвсем в духа на това течение звучи и идеята му за индийския произход на българския народ. По този начин Раковски очертава за своя народ едно величаво минало, поставя отечеството над всички други, отрежда му място, достойно за гордост. Кое друго би могло да накара възрожденеца да повярва в своята изначална величавост? И кое друго би могло да го накара да се чувства по - горд от това, че принадлежи на българския етнос, и по - готов да отхвърли чуждата власт, ако не това? В своя народолюбив патос Раковски с лека ръка си позволява да въведе поправки в думите на санскрит, за да му говорят те това, което е необходимо на теорията. Пак в услуга на своите идеи, изследователят използва сравнителен метод, разработен от немските романтици през XIX в., за да изучи вярата, поезията и нравите. По силата на своите убеждения за индийския произход на българския народ Раковски прави съпоставка между български предания и представи през XIX в. и индийски предания на повече от 30 века.

По думите на проф. Кирил Топалов, Раковски следва идеята на Хердер за етногенеризиращата роля на историята, филологията и фолклора: “Раковски се заема да доказва древния произход на своя народ и съответно - старинността на българския език, фолклор и митология”.

Дори в своята революционна дейност той остава верен на романтическия дух. Основополагаща мисъл за него е създаване на Балканска федерация, която да отхвърли турската власт. Така отново се появява идеята му за възраждане величието на България, следваща идеите на новоосвободените народи за експанзия (поява на идея за Велика Гърция, Велика Сърбия, Велика България и т.н.). Фактът, че наскоро са получили своята свобода кара тези народи да търсят корените си като доказателство за древност и величие. В българските земи тази идея се появява в противовес на опита за духовно асимилиране от страна на гръцките фанариоти (погърчване и гърчеене) . От тук може да се установи връзка с “индийската теория” на Раковски. Доказвайки, че българският език е пряк наследник на санскритския, като извод се налага, че гръцкият език е производен на българския, следователно гръцката култура не би трябвало да се поставя над българската, по-старата.

Босненският сърбин Стефан Веркович (1827-1893 г.), археолог, нумизмат и фолклорист изпълнява важна роля в българската етнография. През 1850 г.се установява в Македония, за да провежда като платен агент на сръбското правителство пропагандата му сред местното население. Историческият момент е такъв, че освободилите се в началото на века от четиристотингодишно турско господство Сърбия и Гърция кръстосват интересите си в своето желание да се превърнат във велики сили чрез господство на Балканите. В Македония обаче, според османски и европейски статистики, преобладават българите, а България все още е под султанска власт. Всъщност в началото Белград иска да създаде южнославянска федерация под сръбско господство. Белград все още е далеч от идеята да обяви македонските българи за "южни сърби" и още по-далеч да ги нарече "отделна нация". Напротив - в тези години Белград подпомага борбата на българите за откъсване от опеката на гръцката патриаршия и възстановяване на собствената църковна йерархия. В такъв смисъл дейността на Стефан Веркович е частен, но ярък пример за благородна дейност в името на Българското Възраждане. Когато Сърбия променя своята официална политика по отношение на македонските българи и започва дейност против тях, Веркович остава верен на своите принципи. Голяма част от своя живот той отдава на изучаването на старините на Македония и се изявява като блестящ познавач на нейния фолклор, етнография и история. В резултат се появява сборникът “Народни песме македонски бугара”, издаден през 1860 г. в Белград.

Особен интерес предизвиква и сборникът “Веда Словена”, български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха, издаден от Веркович в два тома през 1874 г. в Белград и през 1881 г. в Санкт Петербург. "Веда Словена" предизвиква фурор сред научния свят от Русия до Франция и влиза в историята като най-голямата фолклорна загадка, споровете около която продължават и днес. Тази книга преобръща представите за предписмената история на Европа. “Веда" на санскрит означава “знание” и ето защо заглавието на тези два тома не е случайно. Те съдържат знания за това как са възникнали основните оръдия на труда – ралото и сърпът; храната – жито, вино; как е възникнала писмеността. Наред с това е създадена цяла легендарно-митологична концепция, в която фигурират индийският бог Вишну, тракийският певец Орфей, македонските царе Филип II и Александър Велики, Троянската война и т.н. При това, ако прочутият германски епос "Песен за Нибелунгите" съдържа 9 776 стиха, то двата тома на "Веда Словена" включват 23 809, като самият Веркович твърди, че има на разположение поне още десет пъти по толкова. Както “Песента на Нибелунгите”, така и “Веда Словена” имат за цел да бъдат митологична спойка в националното обединение при двата народа.

След излизането на “Веда Словена” се разразяват спорове, разделили европейската славистика на два лагера - "разобличители" и "апологети". "Веда Словена" успява да спечели подкрепата не само на мнозина авторитетни чуждестранни учени, но и на немалко български фолклористи от самата Македония, които познават в тънкости местното народно творчество и диалекти. Френското правителство на два пъти изпраща свои инспектори, които да проверяват достоверността на епоса там, където е "открит": в югозападните Родопи, сред т.нар. помаци - българоезична етнографска група, която изповядва исляма. Нито френските, нито по-късните български анкети, дават еднозначни и убедителни отговори на въпросите около "Веда Словена".

Факт е обаче, че тя остава неотменима част от българската култура и история, а нейният създател – пример за народен будител.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Арнаудов, М. Очерци по българския фолклор, т.1,С., 1996 /3 издание/.

Бочков, Пл. Съвременната българска фолклористика и Г.С. Раковски, в: Български фолклор,1987, кн.4.

Вакарелски, Хр. Етнография на България, С., 2007 / 3 издание/.

Веркович, Ст. Народне песме македонски бугара, Београд, 1860 /фототипно издание/.

Генчев, Ст. Теренното етнографско проучване, В.Търново,1989.

Тодоров, Д. Българската етнография през Възраждането, С., 1989.

Тодоров, Д. “Юрий Венелин и проблемите на българската етнография”, в: Българска етнография, 1986, кн.3.

Представата за вампира у българите

Росен Гацин, Народно читалище "Съзнание"

...заклопите и вампирам челюсти, вързете и в море клокотеще и кипеще, тамо да прибивают до скончание века... молитва от 18 век

В народната култура на българите е залегнало древното почитане на мъртвите предци. Веднъж преминали в другия свят те се превръщат в семейни светци покровители. Самото преминаване между световете е съпътствано с редица действия и забрани. Същите - извършени, според представите на традиционния светоглед на точно определено място и в точно определено време са предпоставка за необезпокояваният преход на душата в „другия” свят. Това пътуване е неизбежно – единствения момент в съществуването на човека, който е задължителен. Защото погледнато абстрактно човек може да не се роди , но не може да не умре. А смъртта е допирната точка , границата между дватя свята, тя е тук, нейното присъствие е осезателно.

Смъртта тъй често бива представена като край, предел, граница, пътуване, заминаване или преминаване на граница. Смъртта идва ли? Може ли да се изработи история на тази граница и на това идване? Що е идващото? И какво ще рече да очакваш? – да очакваш самия себе си, да се очакваме един друг при смъртта? Жак Дерида 1998) Смъртта е тази , която социализира индивида в една друга среда – света на отвъдното. Процесът на социализация не може да бъде по-бърз или по-бавен той е поставен в строга рамка , в която всичко е проектирано от векове, всяка стъпка от агонията до промените след погребението са сегменти на установения канон. В момента, когато се разбере, че човекът си отива близките започват да извършват действия с които го подготвят за предстоящия му път.

Макар напуснали този свят предците не престават да „влияят” върху останалите живи. От тях зависи плодородието и благоденствието на къщата и то повече от колкото когато са били живи. Тази двустранна социална връзка предполага съществуването на строго регламентирано общуване между живите и мъртвите. Неговото нарушение води до появата на злите мъртъвци – демоните.

През 1891г. в книга първа на сборника „Жива старина” българския етнограф Димитър Маринов се опитва да квалифицира в две групи демоничните същества. Първа – нечисти духове, на които произхождението няма нищо общо с човека, на които произхождението е неизвестно и които живеят вечно, с изключение на змейовете.
1.Самодиви, Самовили, Вихрушки, Русалки 2.Лахуси 3.Орисници
4.Змейове и змеици
5.Таласъм
6.Връколак
7.Полуверник
8.Караконджо

Има обаче нечисти духове, които са били някога човеци, а са станали такива вследствие лошите си дела на земята.

1. Плътеник
2.Вампирин 3.Вещица
4.Магьосница, Магесница

Именно такъв „нечист дух” с човешко „произхождение” е вампирът. (Маринов, Д. 1891:)

Думата вампир е старославянска и в една или друга форма се среща почти във всички славянски езици: руски – упырь, упирь, обырь, вампир. Белоруски: вупер, украински-упырь, обырь, вампир, опир, двадушник, полски: wampire, upior, lupior, wypior, чешки: upior. Български: вампир, вапир, въпир, вепир, лапир, упирина. В паметници от 15 век- упир.; сърбохърватски- вампир .

В староруски паметници тази дума се среща и като собствено име, например Упыр Лихиий през 11век. Още в древния летописен извор „Начальний свод” (от началото на 12 век) се посочва, че славяните езичници по-рано отколкото на Перун принасяли жертви на вампири и русалки. (Панчовски, И. 1993:149) Руският филолог Алексий Соболевски счита думата вампир за чисто славянска. И френския лингвист Андре Вайан отстоява славянския произход на думата „упырь”. Той както преди него Владимир Дал обяснява тази дума в духа на руската народна етимология като „зъл и вироглав, упорит човек”. Рибаков е на мнение, че „вампир” може да бъде осмислена като много архаично определение на „чужда , друга сила”. (Пак там)

За отбелязване е, че злите мъртви по особен начин насищат фолклорната митология – „бродници”, „ самовили” , „магесници” пълнят според Йосиф Брадати българската земя. (Живков Т. Ив.). Демоничният пантеон е огледален свят на нашия, в него живеят същества, някои от които по нищо не се различават от човеците, на тези митологични същества се придават качества характерни за хората. Вампирът напримр много обича музиката (Георгиев М., 1999:54стр.) . Вампирите са наивни, могат лесно да бъдат измамамвани, те са страхливи същества боят се от шипка. (Вакарелски Хр. 1990:164стр.) Древните славяни си представяли вампира в образа на кръвожадна птица, която прави пакости и пие човешка кръв. Вампирите могат да приемат образ на кон, вълк, котка, куче, кукумявка, петел, врана, кълбо, снежна топка, купа сено и др. (Панчовски И. 1993:150) те също се нуждаят от храна, повечето от тях се женят, възпроизвеждат се, отглеждат поколение. Интересно е, че тези демонични същества за разлика от нас хората могат да прекрачват границата между световете, могат да влизат в контакт с човека, но единствено и само, ако те пожелаят. Вампирът може да бъде разгледан двустранно – душа и тяло. Според колективната народна представа „тялото” на вампира няма точно определена форма. То би могло да е копие на покойника. Но злият мъртъв е възможно да бъде възприет като „сенкя”, „тежест” или „биволска глава”, гайда на която свирел дяволът (архив катедра етнология на СУ). В Панагюрище смятат големите нощни пеперуди за вампири и ги наричат „вещерици” . За старите баби казват, че като умирали ставали вещерици и нощя пили кръвта на отрочетата и се преобразявали на пеперуди; затова по къщята като съгледат в някоя стая от големите червеникави пеперуди, които наричат вещерици, всичките домашни стават да я гонят и докато не я убият не се успокояват, да не умъртви някого. (Вакарелски 1990:164) т.е. независимо от формата под която се явява, вампирът е одушевен предмет. Но чия е душата!? Мъртвешката душа се вплътява и пречи на живите. (Гацин Р., архив катедра етнология на СУ).

Известна е вярата на народа в безсмъртието на душата, тя бива възприемана по различен начин.

Душата на мъртвия се смята за дух или сянка, която обитава гроба, но която го напуска понякога, за да посети местата гдето е живяла преди. (Арнаудов М. 1996:626). Според народните представи душата е нещо много сложно, разнолико, често пъти с противоречиви качества. Общото в народните представи за душата е схващането и като условие за жизненост. (Вакарелски Хр. 1990:30)

Предпоставката за жизнеността на нещо съществуващо е душата, тя се явява предпоставка и за съществуването на вампирите. Неразбираемото е друго, защо душата – тази чието съществуване до вчера е било неразривно и хармонично свързано с близките от един момент нататък става техен враг (под формата на вампир). На преден план излиза мотивът за отмъщението – това на злия мъртвец спрямо неговите близки, тези които не са го изпратили достойно и са му попречили да продължи спокойно пътя към вечността. Защото прехода на душата между световете е единствено в ръцете на околните . А явлението вампир е именно връщане на душата обратно в света на живите , което е в разрив с общовъзприетите представи за „оня свят” и пътя до там. Теренните ми етнографски изследвания в селата от Врачанския Балкан регистрират насищане на легенди и разкази за въплътени мъртъвци в къщи, където един от членовете на рода е бил изпратен неподобаващо. Плътениците се явяват на семейството си, на наследниците си, най – често в къщата или на мястото където са издъхнали. Образът на вампира, не е ли вплътяване на страха от мъртвите, от нарушения порядък на действията, които народа неписано е приел за канон. Всеки мъртвец според погребалната практика на народа е потенциален вампир – плътеник. За това съдим по отношението на живите към покойника до момента на хлопване на капака на ковчега. Всеки мъртвец трябва да бъде приготвен за другия свят и срещата с праотците, той трябва да бъде достойно изпратен. Появата на вампирите е свързана с вярата в задгробния живот у българите, според която след смъртта човекът продължава да живее в някакво друго състояние на което народния умотворец не дава точна характеристика, това място е горе на небето, при Господ, в рая и пр. Представите за другия свят са свързани с преминаване на множество пречки докато душата стигне до там. Представите на народа за „там” са противоречиви, православната църква проповядва за благоденствие и вечен живот, но мисленето на обикновения човек , далеч не възприема смъртта като предпоставка или врата към по-добър свят.

Светоглед, който признава отвъдното щастие, едва ли би допуснал погребалните оплаквания. Едва ли би създал такава непримиримост със смъртта, с превръщането на човека в пръст. (Кауфман Н. и Д., 1988 : 8). А можем да приемем че оня свят е крайна точка и върховна цел за душата . Задгробния живот се явява безкрайно продължение на нравстветоно развитие на душата. (монах Митрофан „Задгробния живот”2006:)

Дългът на родствениците да осигурят това благоденствие на душата и спасението и съчетан с вярата за продължаване на съществуването „отвъд” са породили строгите погребални практики целящи (в по-големия си смисъл) предпазване от вампирясване . Т.е. от преполовяване душата на покойника . След настъпване на смъртта около покойника се изгражда табуизирано поле, чието прекосяване трябва да става строго определено. Дори най-малкия и неволен жест от страна на околните може да навреди на смъртника. Съществуват няколко етапа през които преминава подготовката за пътя на покойния близък към другия свят. Малко след момента на издъхване, в по–далечно минало жените със силно изплакване са известявали за сполетялото къщата нещастие. В по-ново време това е заменено с биене на църковната камбана – „биене на умряло”. Следващия важен момент е затваряне очите на мъртвия, трябва стриктно да се следи да не би случайно да останат отворени защото това се приема за прокоба, че още някой ще умре в къщата. Закриването на очите е било свещен обред у древните гърци и римляни. Като първа стъпка при приготвянето на мъртвеца, този обичай е общоевропейски. От народно и психологическо гледище обичаяте твърде лесно обясним с това, че волята, намеренията и желанията на човека се изразяват винаги особено силно и чрез погледа (Вакарелски Хр. 1990:59). След това идва изкъпването, обличането и приготвянето на мъртвеца за поклон от страна на близките. След като той е готов, поставен в ковчега идва много ключов момент – оплакването. Оплакването става спонтанно, на висок глас, силно. Оплакват жените, за мъж е срамно да оплаква. Българските етнографи от началото на XX-ти век са регистрирали и викане на специални жени – оплаквачки, като в някои от случаите им се плащало. През нощта оплакването спира. Идва момента на бдението. „Пазенето на смъртта „ както бива наричан този ритуал се извършва предимно от по- възрастни хора, може и не чак толкова близки на семейството. Бдението се извършва с цел да не би мъртвият да бъде прескочен от някакво животно – котка, кокошка или да не падне сянка върху него, защото ако бъде допуснато това народът смята, че мъртвеца може да се вплъти. В досег със съкралното пространство над мъртвия се пресича душата. Пречи се на нейната подготовка за дългия път защото от мига на смъртта до 40 ден душата, според християнските представи обхожда местата където е била приживе. Този четиридесетдневен период е решаващ за бъдещото съществуване на душата. Народът е смесил християнската догма и езическата представа за този тъй важен период след смъртта, докато душата не се е сляла с общото множество на прежде починалите.

Ако превъплътена във вампир душата не бъде отстранена от този свят до 40-тия ден, тя придобива плът и кръв, но не и кости. Такъв вампир, приел образа на човек се нарича „плътеник”. Той може да живее сред хората, да практикува занаят – най-често касаплък или берберство. Да се жени, като от брака да се раждат деца- вампирчета (Маринов Д. 1891:41)

В селата от Северозападна България вампирът бива наричан плътеник, т.е. душата на мъртвеца след края на жизнения път се въплътява и продължава да живее, по начин който носи вреда на околните. Местното население си представя това демонично същество, като човек който се е върнал от оня свят. Плътеникът най-често бива мислен като човешка фигура, но според други представи той е гайда, бивол, ветер, сенкя. Върви един метър над земята, лети, търкаля се. Признаците по които се разбира, че в селото има такъв вид демонично същество са много. Вампирът ходил вечер в къщата където преди живеел и вършел злини на близките си, чупел съдове по полиците, загасвал огъня в огнището, пиел кръвта на малки деца, жени и младоженци; яздил добитъка през нивите, сипвал зърно в яслите на овцете през. Задушавал хората в съня им. Всички тези действия хората преписват на плътеника. Единствено определени хора могат да се справят с вампира, народът ги нарича джаджаджий, вампирджий, глогове. Те са съботници, т. е. родени в съботен ден. Могат да бъдат деца на вампири. Единствено те могат да ги виждат. Вампирджията е човек, който има способност да вижда и и да убива вампири- обикновенно той е мъж, но по изключение може да бъде и жена, която притежава съответните качества на вампирджия. Вампирджиите се научават на своя занаят така: отиват вечер на гробището, там запалват на някой гроб няколко снопчета от рогозка и стрелят с пушка насам натам, тогава на мястото, където има вампир се събират около тях всички вампири и им се молят да не ги унищожават. След този момент вече вампирджиите могат да виждат вампири и да ги убиват (Анчев А. и колектив, 2008:50). Присъствието на такъв вид демонично същество се усеща нощем според колективната народна представа. Вампирът може да изнася зърното от хамбарите на стопаните. Може да сипва храна на добитъка през нощта, в такъв случай пострадалите търсят помощта на Вампирджията наричан Глог или вещер. Той носи със себе си растението „черен глог”. Това растение има бодли, с които ако се прободе кожата на вампира, той изчезва. Вампирджията има специална шапка, която поставена на главата на когото и да е му дава възможността да вижда вампира, в селата от северозападна България има разкази за свещеници, които са участвали в унищожаването на плътеници, те махали келимявките си и слагали на главите си такива шапки, с които могли да виждат вампира. Злосторникът бивал вързан с конец, за да се проследи къде е леговището му. Следата отвеждала в гробището, така местните разбирали кой мъртвец се е вплътил, такъв гроб най – често е хлътнал . (събрал Гацин, Р. архив катедра етнология на СУ). Тялото на вампира се изважда от гроба и се изгаря публично, като всеки един от присъстващите донася по едно две дървета за огъня. А около огъня попове с кандилници припяват „Господи помилуй”. (Анчев А. 2008:49)

За да не се вплъти мъртвия близките вземат мерки преди погребението, в старо време силно е било вярването, че е необходимо да се наруши цялостта на кожата на току що починалия с цел да се предотврати вампирясването. Въпреки, че се е мислило, че каквото и да се направи много възрастните хора, предимно жени винаги се вплътявали. За това колкото по-възрастен бил починалия, толкова по-внимателно околните бдели да не се „преполови” душата.След заравяне на гроба, на четирите му краища поставят четири вретена с острите краища в пръстта, като се вярва , че ако мъртвецът започне да се вплътява ще се ободе на върховете на вретената и това ще му попречи да стане вампир. На тези вретена в миналото се е вързвала конопена нишка. На сутринта след погребението (третия ден) нечетен брой жени най-често 3 или 5 отивали на гроба, тогава те следели дали конопената нишка е прекъсната, ако е така, това означавало, че мъртвецът се е овампирил пред нощта, ако нишката е цяла тогава се извършвал т.нар. ритуал „опалване на гроба”. Т.е. запалване на конопената нишка.

Нито едно от суеверията и предразсъдаците на народа не е тъй разпространено каквото туй суеверие, че човекът след умирането може да се преобрази на невидим дух – лош, който прави много пакости на човека (Маринов, Д. „Жива старина”)

Народния мироглед е категоричен душата не престава да живее след смъртта. Смъртта представлява преместване, отпътуване, заминаване на място, което не е ясно определоно от колективния народен светоглед. Връщането на мъртвия обратно при живите не е желано, дори при стопана-покровитела на къщата. Той бива почитан, омилостивяван, но не и привикван в живота на родствениците. Той осигурява благоденствието на къщата.

Образа на вампира у българите е свързан неразривно с представата за смъртта и съществуването на душата след приключване на физическия живот на човека. Демоничния образ на съществото което се появява при неспазване на канона за изпращане на мъртвите, може да съществува единстевно и само в култура, която предполага безсмъртие на душата, а душата какво е? Колективната народна памет я предствя като птичка, пепруда, лястовица, сянка, пара (Гацин Р., архив катедра Етнология на СУ). Сплитането на християнския мироглед в здравите езически догми, вярванията за продължение на съществуването на душата не се променят. Тя отива „горе”, именно това горе е кулминацията на пътя. Път който неможе да се осъществи без помощта на живите родственици.

Литература

Панчовски, И. 1993, Пантеонът на древните славяни и митологията им. София: Булвест 2000.

Анчев, А. 2008, Вампирите в българския фолкор. София: Леге Артис.

Любенов, П. 1887, Баба Ега или сборник от различни вярвания, магии, баяния и поличби в Кюстендилско. В. Търново.

Кауфман, Н. и Д. 1988, Български погребални и други оплаквания. София.

Монах Митрофан, 2006, Задгробния живот.

Живков, И. Т. 2000, Въведение в етнологията. София

Георгиев, М. 1999,

Вакарелски, Х. 1990, Български погребални обичаи. София

Маринов, Д. 1891, Жива старнина.

Арнаудов, М. 1996, Очерци по българския фолклор.

Дарида, Ж. 1998, Апории. Умиране – очакване на „пределите на истината”. София

Младежката музикалната култура в България (1944 - 1990 г.)

Антон Вл. Ангелов, Етнолоия 2008 г.

Музикалната култура след 1944 г. е под силното влияние на идеологията. От нейни пламенни защитници в началото, младежите може да се превърнат в нейни врагове в края на периода. Музиката винаги е била един от начините за показване отношението към властта и действителността и за разкриване мечтите на младите като най-чувствителната част от обществото.

Когато се разглежда това време, трябва да се има предвид, че колкото и консервативен да е социализма, той все пак има своето развитие и постепенно се променя. Нека разделим периода на два периода – първият от средата на 40-те години до края на 50-те – времето на утвърждаване на новия строй; вторият – от началото на 60-те години до края на 80-те – времето на стабилност, времето на Преустройството и края на системата. Така обозначен вторият период би могъл да се раздели на и още по-малки подпериоди.

В първите години след 1944 г. пропагандата е особено силна, но тя се съчетава и с личната убеденост на огромната част от младежите, че България е поела към едно по-добро бъдеще и че те са негови строители. Това е и периодът на т. нар. “Култ към личността” на Сталин, а с него и към всичко “съветско” – музика, кино, литература и т. н. Макар и до голяма степен съветската култура да се възприема доброволно, нужен е контролът на Партията и Комсомола. Те определят каква музика ще звучи и каква не.

Така се оформят категориите на “препоръчителната” и на “забранената” музика. Положително е отношението към песните на “Хора на Червената армия”, народните песни на народите на Съветския съюз, с ударение върху руските. Освен тях се пеят и слушат българските партизански, бригадирски и други песни с идеологическо съдържание. Добре се възприемат българските народни песни и класическата музика на одобрени от партийните комисии композитори. Отрицателно е отношението към старите градски песни, тъй като се считат за буржоазни и пошли. Към “забранените” песни са и патриотичните и революционни песни като например “Велик е нашият войник”, “Шуми Марица” и “Де е България” като те са обявени за националистически. Всякаква “западна” музика е абсолютно забранена, особено джазовата, която е олицетворение на американския начин на живот.

През този период музиката се разпространява основно чрез най-вярното на пропагандата средство – радиото. Във всяко село или по-малък град се поставя високоговорител, който предава програмата на Радио София. Всяка сутрин в 6:00 започва програмата, която продължава до късно вечерта. В нея освен новини има отделено място за музика. В този период все още е голям делът на изпълняваната на живо музика по радиото. Радиото се следи с интерес – освен глас на властта, то е едно от забавленията на хората.

Музиката се популяризира сред младежите и на организираните от ДКМС забави по повод на различни празници – 9 септември, 7 ноември, 1 май и др. Те протичат по точно определен ред и обикновено започват със събрание, на което реч държат представителите на местната организация на Комсомола. На тях свири оркестър – обикновено има акордеонист, както и изпълнители на народна музика. Понякога може да се слуша и грамофон. Такива забави се провеждат в местното училище, читалище или на открито. Танците са представени от валс, танго – в градовете, както и народните – по селата. Руските народни танци не успяват да се наложат. За много от младежите, които помнят времето преди войната, тези организирани забави са малко сковани и изкуствени.

Самоинициативни забави в този период са малко, тъй като малко са тези, които могат да свирят на инструмент или имат собствен грамофон. Тези, които са имали са следени с какви плочи разполагат. Ако имат плочи с непозволена музика, то те са се конфискували и унищожавали, а притежателите им наказвали. Фактически малцина са имали достъп до “западна” музика, така че тайното разпространение на такива плочи е твърде рядко явление и ако го е имало то е било само в градовете. По-често тайно се свири забранена музика и то само от оркестранти, които имат подходящи музикални инструменти.

Този период теоретично приключва през 1956 г., след премахването на сталинизма и започналата либерализация в социалистическите страни, но инерцията продължава до края на десетилетието.

Следващият период се характеризира с по-голяма свобода и разнообразие в музикалната култура. Това е и времето на “победилия, а по-късно и на зрелия социализъм”- има икономическа стабилност, ускорено се повишават доходите на населението, увеличава се свободното време. Отслабва и цензурата. Западната култура започва да оказва все по-голямо влияние.

През първата половина на 60-те години започва да се формира цяла “армия” от певци на забавна музика – наречена, както в Съветския съюз - “естрада”. Това са изпълнители на леки, неангажиращи, лесно запомнящи се песни, съпроводени от джазов оркестър. Основни представители са Маргрет Николова, Емил Димитров, Бисер Киров, Маргарита Радинска, Лили Иванова, Паша Христова, Лея Иванова, Борис Годжунов, Мими Иванова, Богдана Карадочева и много др. Те се приемат много добре от всички възрасти и песните им бързо се запяват. Малко по-късно се появяват и първите “вокално-инструментални групи” като “Щурците” и “Сребърните гривни”. Те внасят новият, непознат звук на електрическата китара. Все по-голяма популярност добиват и западните изпълнители. Италианската и френската музика дълго време остават образец за българските композитори. Песните на “Бийтълс” печелят огромна популярност, макар и първоначално да има проблеми с тяхното разпространение. Именно те стават кумири на младите поколения напред и по техен образец се създават “Щурците” и редица други групи. Освен тях се слушат Том Джоунс, Енгелбърт Хъмпърдинг, “Клиъруотър Крийдънс Ривайвъл” и др. Интерес има и към изпълнителите и групите на останалите социалистически страни, чиято музика се развива аналогично с българската.

Бързото популяризиране на естрадната музика се дължи най-вече на Телевизията, която е открита още през 1959 г. Желанието не само да слушаш, но и да видиш този, който пее, кара мнозина да се събират у съседи, които вече са купили свой телевизор. Това особено важи на Нова година, когато телевизията предава своята “Новогодишна програма” – предаване с много музика, смешни сценки с известни български сатирични актьори и т. н. През лятото очакван с особен интерес е международният фестивал “Златният Орфей”, който се предава пряко по телевизията от Слънчев бряг. Той се провежда в три поредни вечери – има конкурс за нова песен, за чужд изпълнител, и рецитали на известни вече певци. На фестивалът се канят много чуждестранни изпълнители от целия свят. Пред погледите на телевизионната публика любимите певци стават обект на коментари – как са облечени, как са се държали на сцената, дали е била хубава новата песен. Телевизията става един от организаторите на Фестивала на младежта и студентите проведен в София през пролетта на 1968г. На него се събират много млади певци от целия свят и така се популяризират и редица чужди изпълнители.

Радиото също разпространява новата българска музика. Характерно за него до края на 80-те години е, че музиката е разделена на квоти – 30% българска, 30% съветска, 20% на останалите социалистически страни и останалите 20% - западна. При това една песен може да бъде пускана в ефир само ограничен брой пъти на седмица. Фактически забавна музика се пуска в точно определени часове, през останалото време има новини, коментари, различни рубрики, часове за класическа и за народна музика, както и пряко включване на “Радио Москва”. Що се отнася до западната музика, то тя се пуска обикновено в късните часове. По-бунтарски настроените, които не се задоволяват с програмите на Българското радио, вечер търсят чужди западни станции, които обаче често са заглушавани от властите.

Ако радиото и телевизията по-строго се спазват определени правила, то по-либерално стоят нещата с продажбата на грамофонни плочи. От втората половина на 60-те години електрическите грамофони масово започват да навлизат в бита на българина. Създаденият завод и студио “Балкантон” започват да издават грамофонни плочи в големи тиражи, които разпространяват почти всички песни изпети от българските изпълнители. Наред с тях заводът издава и нелицензирани записи на чужди певци. Едва от края на 70-те години се издават лицензирани плочи на западни изпълнители, като те са по-скъпи от останалите и с по-високо качество. Плочите се продават в книжарниците в градовете и при пускането на нова плоча се оформят опашки от желаещи да я закупят. Отвреме –нарвеме се продават и плочи внесени от другите социалистически страни и най-вече от СССР. Младежи, които имат връзки с пилоти на гражданската авиация и други, пътуващи на Запад, могат да се сдобият и със западни плочи. През 60-те години все още властите следят за такива плочи, но вече не така стриктно, както в предходния период.

Магнетофоните са по-скъпи и не се срещат толкова често, както грамофоните. Поради големината им и теглото те са наричани “щайги”.

През 60-те и 70-те години за гимназистите продължават да се организират забави по повод различни празници – за Нова година, за 8 март, за началото на пролетта и др. Отново в голяма зала или във физкултурния салон се нареждат столове около стената, където може да се седне. Организаторите – обикновено от най-големите ученици пускат музика от магнетофон, като към края на 60-те години на практика вече няма ограничения за типа музика, която се слуша. Обикновено тя е разнообразна – българска, френска, италианска, английска, американска, руска и др. Танцуват се и разнообразни танци – шейк, туист, танго, валс, румба, леткис, сиртаки. Често някой от организаторите носи направена система от цветни лампи светещи с ритъма на музиката – т. нар. “цветомузика”. Понякога се избират и най-добри танцьори на вечерта. Може да има подготвено нещо за пиене – боза или лимонада. Алкохол, ако се е носел се е пиел тайно, същото се отнася и за цигарите. На тези забави вече се ходи с цивилно облекло и на тях рядко присъстват учители. Те се провеждат от 17 до към полунощ.

Чести стават и неорганизираните събирания по домове. Те са по повод личен празник на домакина. На тях се носят плочи, които често се надписват, за да се знае на кого са. Музика се слуша, когато си сам, докато учиш. Особено това важи за радиото – то работи непрекъснато вкъщи.

Подобни събирания си организират и студентите по квартири. През 70-те години, обаче, студентите почти изцяло предпочитат западна музика. Това особено важи за мъжете. Българската музика, която непрекъснато звучи по радио и телевизия вече започва да омръзва на младите и те търсят нещо различно, нещо по-бунтарско. Те слушат главно рок-групи като “Дийп пърпъл”, “Лед Цепелин”, “Юрая Хийп”. Също така добре се приемат и представителите на по-леките жанрове като Жо Дасен, Жилбер Беко, Адриано Челентано, Стиви Уондър, Мирей Матьо, Демис Русос, “Смоуки”, “Абба”. Много от тях са непознати като външност, тъй като те рядко се появяват по телевизията или във вестниците. Често по стените се закачат обложки на плочите на любимите изпълнители. Най-често записи на западни изпълнители се правят от радиото чрез запис на касетофон. На студентски бригади обикновено се носи портативен касетофон и също се устройват музикални вечери.

Всъщност няма подигравателно отношение към българските певци. Те също се опитват да приличат на западните. Аранжиментите на песните винаги са съобразени с общите тенденции в световната музика. От средата на 70-те години се появяват и електронните инструменти в българската музика. Още от 60-те години голяма част от песните на българските певци са преведени чужди песни. Опитват се и да се обличат като западните певци, доколкото им позволяват отговорните за това партийни комисии. Колкото и да са предпочитани чуждите изпълнители, българските продължават да са уважавани. Те правят ежегодни турнета из България и в чужбина и продължават да печелят публиката с новите си песни. Същото е отношението и към певците от другите социалистически страни. Особен случай е Владимир Висоцки, който е нещо като “признат дисидент” в Съветския съюз, заради острите текстове на песните му. Той е изключително добре приет сред младежта.

В средата на 70-те години по радиото започват да се излъчват специализирани музикални предавания, в които се следят тенденциите в световната музика – “Музикална стълбица” и “Пулсиращи ноти”.

Към края на 70-те години започва “диско – манията”, която не отминава и България. “Бони М”, “Иръпшън”, “Абба”, “Даяна Рос” и др. стават най-популярните тогава. В големите градове се появяват и първите дискотеки. Те обикновено са създадени към младежките клубове на ДКМС. Оттогава в Новогодишните програми по телевизията започват да се канят да пеят и повече актуални изпълнители от Западна Европа и САЩ.

В периода 1977-1980г. се провеждат четири международни фестивала на Интервизия в Сопот – Полша, които се предават по телевизията. Поради военното положение в Полша тази традиция прекъсва. На Нова година също има включвания от телевизиите на другите страни-членки на Интервизия, най-вече на телевизията на ГДР и Съветския съюз.

От началото на 80-те години телевизията започва да излъчва в петък и събота вечер забавни музикални програми като например “Мюзикхол” и “ТВ вариете”. На тях пеят вече добре известните български изпълнители, както и млади певци. Появяват се и първите седмични и месечни класации на български песни. Създава се класацията “Мелодия на годината”, в която телевизионната публика може да гласува за песента, която е харесала.

През 1983 г. радиото вече има денонощна програма и това увеличава възможността за досег със западната музика, естествено – главно през нощта.

80-те години са време, когато се предпочитат музикалните групи. Освен вече добре известните като “Щурците”, “Сигнал” и “Диана Експрес” се появяват и много нови – ФСБ, “Тангра”, “Турбо”, “Спринт”, “Трамвай №5”, “Трик” и др. От тях младите слушат най-вече рок-групите. Заедно с тях се слушат американски и европейски изпълнители. Това са Мадона, “Роксет”, “Модерн Толкинг”, Майкъл Джексън, “Депеш Мод”, “Металика”, “Сарагоса бенд”.

По примера на тези изпълнители българските също се опитват да бъдат по-пластични и атрактивни на сцената. Тази тенденция особено личи в поведението на Васил Найденов и Етиен Леви от група “Трик”.

Все по-често се провеждат концерти на рок-групи, обикновено на стадиони със задължителното присъствие на милицията. Към края на десетилетието, вече по време на Преустройството, сили набират и по-тежките измерения на рока – с представители “Ахат”, “БТР”, Милена и др., като се провеждат специализиран фестивал в Летния театър в София.

Пак тогава започва плахо да си проправя път и т. нар. “сръбска музика” – популярни песни с фолклорни мотиви, подходящи за кръчма. Неин главен представител е Лепа Брена. Този тип музика, обаче е по-скоро характерна за част от по-възрастното население и едва след 1990 г. тя става по-популярна.

В навечерието на 10 ноември 1989 г. популярна става ламбадата и подобните на нея латиноамерикански ритми.

Така, с промяната на политическата обстановка в страната след края на 1989 г. приключва и този период в развитието на младежката ни музикална култура. Като заключение може да се каже, че като цяло вкусовете на младите в тези години не се различават от общите тенденции в световен мащаб. Изключение прави началния петнадесет годишен период, когато ограниченията са наистина строги и когато не се допуска никакви западни влияния. През втория период по отношения на музиката все още има известни ограничения през 60-те години и те са главно свързани с появата на “битълсите” и тяхната музика и култура. Трябва да се отбележи, че по същото време отвъд Желязната завеса групите от типа на “Бийтълс” също не се приемат лесно от по-възрастните. Те също са считани за твърде “разпуснати” и имало дълго време не са били одобрявани да звучат по обществените медии. В България до голяма степен се получава същото – не просто поради консервативността на идеологията не се приема тази култура, но за много родители тя е “опасна” за възпитанието на децата им т.е. тук става въпрос и за противоречие между поколенията. През 70-те и 80-те години вече няма преки ограничения за това, което се слуша и по какви пътища то е дошло в България. Ограниченията идват от това, което се пуска по радиото и телевизията, а това основно е българска и руска музика, които в един момент до голяма степен стават банални за младежите. Това ги кара да търсят “западното” звучене, което като всичко което е ограничавано е предпочитано.

Особеност на този период е и по-слабото “текучество” на песните и изпълнителите. Една хубава песен може да продължи да се пее и помни 5-6 години, а изпълнителите имат сравнително дълга кариера. Също така характерна е и липсата на ясно разграничение на отделни стилове популярна музика – въпреки че съществуват изпълнители, които могат да се причислят към определен стил, то всички те се възприемат като “естрадни”. Като по-различен тип музика се възприема донякъде единствено рок-музиката. Това поражда и по-голямо единство на сред младите, които едва в края на 80-те години започват да се делят като носители на определена музикална култура.

Символика на графичния дизайн на стоките от периода на социализма

Антон Вл. Ангелов, Етнолоия 2008 г.

Настоящата работа има за цел да обърне внимание на частица от визуалното пространство на социализма. Времевото отдалечаване на този противоречив период от историята все още не успява да разруши спомена за редица популярни марки битови и хранителни стоки и техния дизайн и опаковка. Фактът, че много от тях все още се произвеждат и продават със същата опаковка и дизайн, както тогава, показва колко силно са останали тези образи в паметта и дори са станали част от идентичността ни. Те носят носталгия за мнозина. Но не такава символика са имали тези опаковки в периода, в който те са създадени. Да види каква е тя ще се опита да разкрие настоящата курсова работа.

Дизайн без символи
Голяма част от графичния дизайн на опаковките и стоките от този период не претендират за каквато и да е символика. При тях е на лице чисто естетическо оформление. Обикновено са изобразени (разно)цветни геометрични фигури, ивици, стилизирани флорални мотиви и надписи с оригинални шрифтове. Често тези елементи се повтарят или редуват многократно до безкрай заемащи цялата повърхност на опаковката. Това особено важи за щампованата хартия, с която масово се опаковат стоките (дрехи, домашни потреби, книги, грамофонни плочи, понякога и хранителни стоки) в този период. Такава е опаковъчната хартия на магазините на предприятията “НарМаг”, “Валентина”, на ЦУМ и районните универсални магазини и “Деница”, на фирмените магазини на предприятията за дрехи и обувки “Рила стил”, “Пирин”, “Младост” и т. н. В тези случаи на самата опаковъчна хартия присъства и емблемата на магазина или предприятието, която също се включва в многократно повтарящите се фигури. Понякога се добавят и стилизирани изображения на предлаганите видове стоки в магазина. Подобни графически решения имат и прозрачните найлонови или целофанени опаковки на някои хранителни стоки (след втората половина на 70-те години), като например на вафли, сухи пасти, захар, пудра захар, детски бонбони, варива, макаронени изделия, прясно мляко и т. н. В този случай, макар че няма никаква особена символика[1], видът на опаковката създава внушението за масовост на производството. Отрязването на опаковката на поточната линия без оглед дали не се прекъсва графиката или дали тя е центрирана внушава едно пренебрегване на качеството на опаковката за сметка на съдържанието. Т. е. тук опаковката има най-вече хигиенно и информативно значение. Естетиката е преди всичко в отделния повтарящ се “графичен модул”.

Друг разпространен начин за естетизиране на стоките и техните опаковки са “единичните изображения”. Тук говорим за графика и/или снимка, но вече ги няма повтарящите се до безкрай елементи, а става въпрос за единна композиция. Този вид дизайн е най-разпространеният и се среща при всички видове стоки. Често рисунката или снимката пресъздават името на продукта. Например при някои хранителни стоки: суха паста “Балкан” със стилизирана рисунка на планина и иглолисти дървета, различни видове бонбониери – “Крем Лимон”, “Желе Касис”, “Лилия”, “Славей” – с изображения на съответния плод, цвете, птица; консервите с плодове и зеленчуци – най-вече със снимка. Други: метални кутии за кафе – със стилизирани или не печени зърна кафе или чаша с горещо кафе, вино “Меча кръв” с нарисувана мечка, кутия патрони за сифон за газиране със силуети на патроните и др. В някои случаи в съдържанието на снимката върху опаковката не влиза само съответният продукт, но и други предмети/продукти, свързани с употребата/консумацията му или с някаква характерна обстановка. Така например картонената кутия на бучки захар “Бридж” е оформена с цветна снимка на чаша кафе с голяма захарница, пълна с бучки захар, специална щипка за слагане на бучките и два класа жито, всичко това върху плетена дантелена покривка, т. е. пресъздава се атмосферата на домашен уют и следобедно кафе. С подобен сюжет е и опаковката на кори точени “Фини” (6 опаковки по 6 броя): на преден план прясно отрязани парчета щрудел, посипани с пудра захар и сервирани в чиния, на заден план, не на фокус се вижда отново чаша кафе. От днешна гледна точка тези снимки могат да се считат и за източник на информация (колкото и условна да е) за това какъв е бил “идеалът” при пиене на кафе, какви начини за подслаждане са били на мода и какви десерти са се консумирали с него. На същия принцип са оформени опаковките или заглавните страници на книжките с инструкции за употреба на много електроуреди и детски играчки (особено внесените от централноевропейските социалистически страни като ГДР, ЧССР, ПНР, УНР). Източногерманските електроуреди, славещи се като едни от най-качествените в рамките на СИВ и дори изнасяни за някои западни страни, винаги са с добре оформена опаковка с цветна снимка на изделието. Почти винаги те са заснети в обкръжението на предмети/продукти, свързани с употребата им. Например на опаковката на миксер, самият той е сниман до купа за разбъркване на продукти върху покривка с подчертано кухненски десен – “каре”, или добре известната у нас малка алуминиева скара, чието оригинално име е “Party Grill”, е изобразена на книжката с инструкции за употреба заобиколена от изобилие нарязани или не зеленчуци, небрежно подредени готови за запичане принцеси. Интересна характерна черта на този тип дизайн е, че почти винаги цветът на изделието, снимано на опаковката, е различен от този на реалния предмет. Опаковка със сниман бял миксер “RG 28” (ГДР) съдържа ярко оранжев от същия модел или кутия с вентилатор “Predom” (ПНР) с червена перка съдържа такъв със синя. Същото важи и за много от детските играчки. На опаковката те обикновено са снимани, докато деца си играят с тях. Но те също често са с различни цветове от реалните играчки в кутията. В по-ранния период (до към средата на 70-те години) преобладават рисунките на съответния уред/играчка оформени с няколко цвята или пък черно-бяла впоследствие допълнително оцветена снимка.

През целия период на социализма се запазват и най-простите опаковки – кашон, кутия от амбалажна хартия с залепен етикет с най-важната информация за продукта. Често фигурира емблемата на завода-производител. Понякога присъства и обикновена рисунка на стоката, като дори е възможно да е обърнато внимание и на светлосянката. Такива опаковки са най-популярни сред стоките (уреди), внасяни от Съветския съюз.

Макар и рядко в случай, че по една или друга причина производителят не разполага с готова доставена напечатана опаковка за даден свой продукт, той може да използва аналогична опаковка от друг продукт от своя асортимент, който има друго оформление. За да се заличи несъответствието на съдържанието с опаковката, последната се облепва от всички страни с хартия (груба), върху която с шрифт на обикновена пишеща машина е написано реалното съдържание. Този начин на опаковка се среща например при кутии с препарати за растителна защита. Използвана е кутия на един препарат, която е облепена с хартия обозначаваща истинското съдържание. Подобно компенсиране на липсваща опаковка се среща при продуктите в туби. Така например може да се забележи, ако се изтърка слоят с боя, който покрива тубите на канцеларското лепило “Рила”, отдолу ще се покаже графичния дизайн на паста за зъби “Поморин” например, която се опакова в същия размер туба. В други случаи пък една опаковка се използва за нещо съвсем различно от това, за което първоначално е била предназначена. Например ламариненият лист с надписи “Шуменско пиво”, от който би трябвало да се изрежат капачки за бирени бутилки, се появява под формата на машинки в папки за документи.

Празнични символи
Празничната символика върху стоките е вече по-рядко срещана. Тя касае най-вече опаковъчната хартия, която масово се използва в търговската мрежа в този период. Всъщност, ако говорим за конкретен празник, които най-често бива отбелязан чрез графичния дизайн върху опаковката, това е Нова година. Редица магазини и търговски предприятия печатат свои опаковъчни хартии или книжни пликове с различни размери, където присъства освен емблемата на предприятието и надпис “ЧНГ”. Обикновено за този надпис се използва оригинален шрифт, който има за цел да създаде празнично настроение. Към надписа могат да бъдат добавени и други символи на зимния празник – снежинки, дядо Мраз, снежен човек, елхови клонки, играчки за елха. Всички те могат да бъдат осмислени и като детски новогодишни символи. В този период все още не се срещат новогодишни/зимни символи по опаковките на стоките във времето около празника, както е характерно за редица стоки днес. Производителите и в този случай опаковат стоките си с обикновения “делничен” дизайн, а вече в търговската мрежа те биват “облечени” в хартиена опаковъчна хартия с празнични символи. Съществуват и други опаковки с празнично послание, но то не е конкретизирано. Става въпрос за опаковъчна хартия с надпис “Честит празник”, без да се конкретизира за кой става въпрос. Но по останалата част от графичния дизайн – цветя в няколко цвята лесно може да се стигне до заключението, че става въпрос пролетен празник – Международния ден на жената или Първа пролет – все празници особено почитани в тези години. Опаковъчни хартии с подобен надпис се срещат и в магазините за подаръци и луксозни стоки, където се предполага, че покупките са предназначени за нечий личен празник (например рожден ден).

Детски символи
Сред най-богатата символика в графичния дизайн на стоките и опаковките е детската. Тя присъства на продуктите бебешка/детска козметика; на бебешките храни – пюрета, каши; на голяма част от захарните изделия – вафли, шоколади. Най-често на опаковките на тези продукти са изобразени животни и герои от детски приказки – лисица на едноименния шоколад “Кума Лиса”, мече на детската паста за зъби “Мечо”, патета на шоколад “Златното пате” и на продуктите от козметичната серия “Па-па”, таралеж на кутията бонбони “Таралежки”. Други символи са петлето и дървеното конче. Обикновено тези животни са с усмихнати лица и в бодра крачка. Други разпространени детски символи са вече споменатите новогодишни персонажи като Дядо Мраз и снежния човек. Трябва да се отбележи, че образът на Дядо Мраз не е фиксиран както днес, тъй като при пресъздаването му не се изхожда от наложилия се в западния свят персонаж задължително с червена мантия и очила, а се следва съветския (руския) модел при изобразяването му, цветовете на чиито дрехи варират. Допълнително може да се появи и образът на Снежанка, непознат на западната традиция. Към детската символика спадат и снимките на деца, които също се появяват на по-гореспоменатите продукти. Типичен за кутиите с детски храни е сюжетът на бебе с лигавниче, което държи лъжица с каша. За разлика от съвременните си аналози, обаче, често бебето не се усмихва (което донякъде изглежда изкуствено), а е отворило уста ревейки. Т. е. може да се каже, че не се търси “сладникавият” образ на малкото дете (нещо, което се наблюдава по съвременните опаковки на бебешки продукти), а нещо по-реалистично и оригинално. Освен на бебета се срещат снимки и на по-големи деца, на около 5-7 годишна възраст. Такива могат да се видят на опаковките на някои шоколади, върху кутиите с детски игри и играчки. Присъстват едно до две деца, които са снимани как си на дадена игра или с играчка, т. е. не винаги гледат към обектива. Тук по-често могат да се видят и усмихнати деца. Характерен образ имат кутиите с детски играчки от централноевропейските страни – добре сресани руси деца по модата от 70-те или 80-те години, които също си играят с играчката. Типичен е и образът на русо дете зад голяма чаша топло какао върху кутията на какао, внос от ПНР. Друг интересен детски символ са силно стилизираните изображения на деца – често момче и момиче – с кръгче за глава, (при образът на момичето обикновено има и две опашчици коса от двете страни на главата – ясен знак за полово разделение), като понякога се вижда и прическа с бритон, характерен за периода 70-те – 80-те години и при момчето и при момичето, тялото на двете деца и изобразено чрез квадрат или правоъгълник, надолу момчето е с четвъртит панталон, а момичето има трапецовидна пола. Такива образи, подобни на пиктограми, се появяват на опаковъчните хартии на някои градски ДетМази, а и по емблемите на някои предприятия за детски играчки, които са напечатани върху съответните кутии.

Национално-патриотични символи
Макар че социализмът претендира за загърбване на националното и издигане на интернационалното, много от имената и външния вид на стоките от въпросния период показват друго. Всъщност социализмът или по-скоро неговите тоталитарни прояви дават голяма възможност за сплотяване на нацията в която и да е една социалистическа страна. Благодарение на развитието и на техниката, радиото, телевизията, вестниците, кодифицираният език едва сега се разпространяват по цялата територия на страна, а с тях и редица национални символи – природни или исторически. Колкото и странно да звучи, редица стоки за широка употреба също допринасят за засилване на единното национално съзнание, за запознаване на потребителите от всички краища на страната с едни или други забележителности, планини, реки… В тези случаи името на дадения продукт се съчетава с рисунка или снимка на съответния национален обект. Най-често такива имена получават бонбониери, цигари, напитки, както и някои козметични продукти – следователно може да се каже, че става въпрос за по-скъпи стоки, ако не стоки на лукса, то поне стоки, свързани с модернизираното общество, с понятието “свободно време”, което се появява масово в България едва при социализма. По-конкретно този модел на съчетание на име и изображение следват кутиите на бонбониерите “Асеница” (с цветна снимка на Асеновата крепост край Асеновград), “Рила” и “Мургаш” (с рисунки на планински височини), “Амфора” (със снимка на златна амфора от българските съкровища, подсказваща богатството на историческото наследство), “Бояна” (с близко до хералдичско изображение на лъв – символ на власт - държащ знаме в ръцете си, подсказващ за някогашното величие на средновековна България); суха паста “Балкан” (със стилизирана рисунка на снежна планина и иглолисти дървета); цигарите “Арда” и “Родопи” (с рисунки на река и планини), “Ком” (просто с равностранен триъгълник, едновременно пресъздаващ планина и картографския знак за връх), “Шипка” (с рисунка на паметника на едноименния връх); водка “Царевец” (чиито етикет е оформен като герб с няколко стилизирани лъва, увенчан със симетрична крепостна стена с бойници), червено вино “Мелник” с рисунка на улица от града на фона на планината), бяло вино “Лозница” (с една от картините на Владимир Димитров – Майстора на мома в народна носия на фона на отрупани с гроздове лози); коняк “Слънчев бряг” (с рисунка на морски бряг и лодки, оформено като стар, обгорял по краищата лист хартия) и т. н. За национално-патриотична символика може да претендира и опаковките на локума, на които по правило присъства момиче-розоберачка или само рози – един от символите на България.

Идеологически символи
Най-забележима за днешния, пък и за тогавашния човек, остава идеологическата символика върху стоките за масово потребление. Макар и да са рядкост, графики и надписи с идеологическо съдържание се появяват в специални партиди на някои хранителни стоки. Както в случая със стоките с национално-патриотична символика, и тук става въпрос за стоки свързани с модерността – сладкарски изделия и цигари. Символиката присъства върху опаковката чрез текст (доближаващ се до лозунг) и графика. Дизайн с подобни послания се появяват около различни годишнини от установяването на новия строй, около партийни конгреси. В пословичен се е превърнал случаят с юбилейната опаковка на локум с надпис “25 години народна власт”. Съчетанието на локума с народната власт предизвиква усмивка заради нелепото съчетание, а някои дори го перифразират на “25 години народна власт - 25 години локум”. Цигарите се оказват едни от най-силните носители на идеологически послания. Специални марки цигари като например “25 години ОФ”, “БКП – IX конгрес”, “Октомври 1917 – 50 години съветска власт” се продават около съответните годишнини или събития, но те не остават за дълго в производството и освен от колекционерите на цигарени кутии бързо биват забравени от потребителите. Пак около подобни годишнини се появява и опаковъчна хартия с такава символика. В този дух е дизайнът на хартия, на която е изобразено силно стилизирано “9 IX” в почти неразгадаем вид, заобиколено от контури на гълъби – носители на мира. Някои по-ранни марки цигари, като “Ударник” например, също могат да се включат към представителите на продукти с идеологическа символика. Освен името, самото оформление на кутията – с щастлив работник на фона на завод с пушещи комини - носи своите идеологически послания към потребителите. Донякъде идеологическо е и съдържанието на кутията на бонбониера “Нова България” на завод “Република”. Изобразените под формата на рисунки ключови символи на новия строй – Мавзолеят на Георги Димитров, Партийният дом в София, Паметникът на Съветската армия в София, завод, комбайн имат своята идеологическа натовареност. Този пример съдържа и известен национално-патриотичен елемент, което особено личи в името “Нова България”. И все пак изображенията на кутията, както и едрият шрифт, с който е написано името на завода-производител, а именно “Република”, внушават възхвала на новия път на развитие на страната след 1944 г.

Пряката идеологическа символика е по-силна в първите десетилетия от периода. Към 70-те и особено 80-те години тя отслабва и почти изчезва. Дори и да има някои продукти с имена, свързани с новия строй, то това са вече утвърдили се марки, които вече се възприемат от потребителите “по инерция”, без да се вниква в съдържанието на името или изображението.

Реклама без избор = пропаганда???
В условията на планова държавно регулирана икономика не съществува конкуренция между производителите. Редица стоки и услуги всъщност се предлагат само от едно предприятие в страната. В този смисъл рекламата като основен елемент от конкуренцията фактически губи смисъл, тъй като в повечето случаи потребителят няма избор. Това обаче не означава, че във визуалното пространство на държавния социализъм не могат да се срещнат надписи от типа “Спестявайте в ДСК”, “ДЗИ – застраховайте домашното имущество и сградите си”, “Балкантурист” – екскурзии в страната и чужбина”, “Кибритена фабрика – Костенец произвежда трансверзални вагонетки”, “БДЖ – бърз и сигурен транспорт” и т. н. Такива надписи могат да се видят по калкани на сгради, светлинни надписи, страници на вестници, списания… Особено популярен носител на реклама от този тип са кибритените кутии и джобните календарчета. Разноцветни графики, съдържащи емблемата на предприятието, изделието или изделията, които се рекламират, и кратък текст е най-честият модел на реклама върху кибритените кутии. Текстът може просто да гласи: “ХХХ произвежда това и това”, но се срещат и текстове с подчертан рекламен елемент, като горепосочените примери. В ролята на рекламоносители влизат и календарчетата. При тях по-често присъства снимка, а не рисунка на изделие предлагано от рекламираното предприятие. Голяма част от календарчетата рекламират ДСК и Държавната лотария, като на тези реклами почти задължително присъства жена в модно облекло и прическа, която държи влогова книжка (ДСК), лотарийни билети или с жест показва нова лека кола (обикновено съветска марка) и ново жилище (Държавна лотария). Реклами могат да се срещнат и върху опаковъчната хартия на някои магазини или предприятия за услуги. Например една от разновидностите на опаковъчна хартия на ЦУМ, освен емблемата на магазина съдържа и текста “Покупката от ЦУМ – радост за всеки дом”. Върху хартията на Стопанска дирекция “Местна промишленост и битови услуги” – Русе четем: “Цехът за пране Ви предлага висококачествени и бързи услуги. Бельото придобива белота, свежест, ароматизира се приятно” и “Химическото чистене придава на облеклото приятна външност и удължава времето на неговото ползуване. Цехът е съоръжен с най-модерна техника и качествени материали”. При често срещаното безразличие към потребностите на клиентите тези текстове звучат твърде различно. Вероятно те имат и своята функция и да пропагандират личната хигиена.

Друга характерна група реклами са юбилеите на различни предприятия и заводи. Например върху кибритени кутии могат да се видят реклами от типа: “15 години Завод за кондензатори – Кюстендил”, “25 години ЗОТ “Светлина” – Стара Загора”, “90 години БЧК – VII конгрес” и др. Към този тип реклама могат да се отнесат юбилейните опаковъчни хартии на ЦУМ. Макар и на границата на “новото” и “старото” време такива хартии с надписи “35 години ЦУМ” и “40 години ЦУМ” все още носят духа на отминалия период. Вероятно е имало опаковки, отбелязващи и по-ранните юбилеи на ЦУМ, както и на други търговски предприятия, но не разполагам с такива.

Трети вид реклами имат възпитателно съдържание. Те пропагандират здравословен начин на живот, екологично мислене, спорта. Такива са рекламните графики посветени на борбата срещу тютюнопушенето. Използването на кибрита за запалване на цигара предразполага инициаторите на тези реклами да ги поставят именно върху кибритените кутии. Примери: рисунка на череп с кръстосани под него две цигари (наподобяващ пиратския знак), черен фон; рисунка на кутия цигари с марка “Рак екстра”, отново на черен фон; рисунка на смачкана цигара и голям червен пътен знак “STOP”, на черен фон. Друг тип възпитателни реклами имат екологично съдържание като например: “Събирайте вторични суровини!” и “Пазете горите!”. Трети вид са свързани с пропагандирането на спорта и неговото спонсориране чрез спортния тотализатор. В този случай е използван добре известния лозунг: “Спортният тотализатор – за спортни цели!”. Пропаганда от този тип е нещо нормално за периода на държавния социализъм, но днес, в условията на пазарното общество също сме свидетели, че все по-често социални реклами с подобно съдържание – екологично, здравно - се появява в ефир по медиите.

След този най-общ преглед на символиката в графичния дизайн по стоките за широко потребление от периода на социализма, можем да направим някои заключения. Опаковката в този период има на първо място хигиенни функции. Редица продукти, дотогава продавани в търговската мрежа като наливни, насипни, биват “облечени” в собствени опаковки със стандартно тегло и форма през 60-те - 80-те години. Навлизането на търговията на самообслужване – първо гастрономите, а след това и супермаркетите – поставя въпроса за създаването на лесно различима и разбираема от клиента опаковка. В този смисъл графиката, оформлението на опаковката имат информативна функция. Те често показват по-скоро вида продукт, а не марката му. Например найлоновият плик прясно мляко няма марка, това е просто “Прясно краве мляко”[2]. Но така или иначе не може да се твърди, че не е обърнато внимание на графичния дизайн. Въпросът по-скоро е по какво той се различава от сегашния или от някогашният си западен аналог. Основната разлика би трябвало да следва от разликата в типа икономика тогава и днес или някога тук и на Запад. В условията на свободен пазар опаковката и дизайнът й не е просто хигиенна и практическа необходимост. Те се превръщат в агресивни носители на конкуренцията. На пазара са множество продукти от един тип, но с различни производители, които са в пряка конкуренция помежду си. Съвсем логично от това следва, че производителят ще се стреми да направи продукта си по-привлекателен от този на конкурента си. И това става най-вече чрез външния вид на стоката и опаковката му. Следователно ще се търси възможно по-ярки и повече цветове на едно място, които да засенчат опаковката на конкурентния продукт, няма да се пестят средства за качество на печата, на материала, от който е изработена опаковката. Дори и от това да страда самият продукт, който може да се окаже некачествен или не много вкусен. При социализма – обратно, липсата на конкуренция, не ангажира дизайна с подобен пазарен елемент. Опаковката често може да е смачкана, скъсана, цветовете от печатът върху нея – разместени, използват се опаковки от други продукти, облепени с прост етикет обозначаващ актуалното съдържание. Графичният дизайн не се “консумира”, а самият той “възпитава” потребителя със своята собствена естетика. Затова при социализма кичът на разноцветните стоки в супермаркетите е избегнат чрез семплото оцветяване на стоките, които чисто визуално не си пречат една на друга. За сметка на всичко това, обаче, социалистическата опаковка има други функции, непознати в “пазарния” свят. Както видяхме, битовата стока при държавния социализъм става носител на идеологически, патриотични послания. Така тя възпитава не само естетически, но и морално.

Разбира се за едно по-пълно изследване и заключение за дизайна на стоките от социализма изисква паралелно изследване на дизайна в несоциалистическите страни и то от същия период. Това е необходимо, тъй като тенденциите в дизайна в този период и на Запад, и на Изток са сходни и е възможно да се подведем, ако твърдим, че естетиката от двете страни на Желязната завеса след Втората световна война до края на 80-те години е коренно различна.

Използвани са материали:

Генова, Я., Господинов, Г. Инвентарна книга на социализма (1956-1989, 1989-). С., Прозорец, 2006.;

Бренды СЭВ - виртуален музей. (http://museum.defa.ru/);

Етикети и опаковки от ПНР (http://www.wrzuta.pl/katalog/l2YHGK79ia/);

Лична колекция.

---

[1] Ако има някаква символика, то това са стилизирани изображения на продуктите или на съставките, от които са изготвени. Например слънчогледови снопове на опаковките на бисквити, крава на пликовете с прясно мляко и т. н.

[2] Ако може да говорим за марка то това в случая е производителят, който е единствен за цялата страна – ДСО “Млечна промишленост”.

Изработка и особености в украсата на тракийските есхари

Ангелина Пировска

През последните години се появиха немалко научни публикации, свързани с есхарите. Повечето статии са първични и представят четвъртитите култови площадки и техния контекст. Прецизно е обяснена структурата и е описана украсата им. Акцентира се върху използваните мотиви и връзката им с религиозните представи на траките. Изясняването на произхода и семантиката на този тип жертвеници, свързани с тракийските религиозни вярвания, е тема на почти всички изследвания, занимаващи се с тази проблематика. Авторите обаче често градят хипотезите си на базата само на открития от тях материал, а изводите прехвърлят върху всички олтари от този тип. В период от седемдесет години археологическото проучване на есхари от територията на Тракия се ограничава само до публикуване на новооткрития материал. Всички теории и мнения се отнасят до малка група жертвеници. Многобройните новооткрити паметници позволяват проблемите, свързани с есхарите в Тракия, да бъдат разгледани отново[1].

Първото споменаване на есхарите в българската научна литература е в статията на Г. Фехер от 1935 г., където са публикувани проучванията на могила № 2 край Свещари (Мумджилар), Разградско (Фехер 1935, 106-114). По-късно започват разкопките в Севтополис, там се откриват най-многобройните находки от правоъгълни култови площадки - около тридесет (обр. 4 и 5). Есхарите са представени частично от Д. П. Димитров в няколко статии от 1957 и 1960 г. Той обръща внимание и на техния произход, като изказва мнение, че този тип култови жертвеници имат автохтонен характер и принадлежат на тракийската култура (Димитров 1957а, 61-92; Димитров 1957б, 65-81; Димитров 1957в, 199- 216; Димитров 1960, 3-15). Най-обстойно и подробно материалите са представени от М. Чичикова през 1975 г. Студията и може да се определи като основна за проучването на тракийските есхари, тъй като това е първият опит да се систематизират данните, да се обясни семантиката и произхода на този тип култови паметници. Материалите от България са съпоставени с подобни култови жертвеници от континентална Гърция и Микена и се потвърждава връзката между двете култури. Критско-микенската традиция се проследява и в целия средиземноморски басейн и по поречието на Днепър (Чичикова 1975, 180-194; Dimitrov, Čičikova 1978, 48-52, 74-78). Въз основа на открити жертвеници край Яна, Софийско и по течението на Тополница, през следващите години Т. Герасимов изказва мнение, че есхарите са свързани с келтите (Герасимов 1960, 167; Герасимов 1966, 133-163). По-късно връзката на есхарите с келтската култура е опровергана от В. Любенова, която ги отнася към местната тракийска традиция (Любенова 1985, 260-273).

Изображение 1

Анализирайки материали от цяла Европа полският археолог Т. Макйевич прави типология на олтарите, като отделя култовите жертвеници от България в трако-дакийска група. Той разделя жертвениците според орнаментацията им в седем типологични групи. Т. Макйевич използва една малка част от откритите дотогава есхари от територията между Дунав и Стара планина, като ги поставя в контекста на жертвениците от Европа. Той поддържа мнението, че есхарите се появяват в резултат на силно гръцко културно влияние, но имат местни културни характеристики (Makiewicz 1976, 103-183; Makiewicz 1987, 53-83).

През следващите десетилетия броят на есхарите нараства значително. Открити са жертвеници на Небеттепе в Пловдив (Пейков 1978, 239-249; Пейков 1986, 30-40; Пейков 1994, 55-71; Кисьов 1996, 225-231), Кралево, Търговищко (Гинев 1980, 60-61; Гинев 1985, 168-173 ; Гинев 2000, 37-60), Борово (обр. 1) и Брестовица, Русенско (обр. 2) (Иванов 1980, 67-68; Иванов 1984, 17-20), Кабиле, Ямболско (Танчева-Василева и др. 1980, 71-72; Dimitrova-Milčeva 1990, 119- 125), Руен, Бургаска област (Карайотов, Кияшкина 1988, 47-48), археологическия резерват Сборяново край Исперих, Разградско (Гергова и др. 1988, 52-54; Гергова 1992, 40-42; Гергова, Вълчева 2005, 62-78; Балканска 1990, 72-81; Балканска 1998, 25; Балканска 1999, 117-121) и в Къпиново, Великотърновско (Гергова, Писарев 1988, 64- 65). Те се намират в селища, подмогилни гробни съоръжения, в самия насип на могилите и в светилища.

Всички тези публикации само представят материала и се основават на вече изказаните мнения от Д. П. Димитров, Л. Огненова и М. Чичикова относно произхода на есхарите. Почти всички проучватели отнасят глинените жертвеници към възприетата типологията на Т. Макйевич и ги съпоставят с материала от България.

Значителна и разнообразна информация дават проучванията на тракийският град Пистирос. Г. Лазов отделя специално внимание на култовите орнаментирани олтари в първи том на поредицата Pistiros. Проучванията на запазената есхара и откритите фрагменти (обр. 3) са прецизни и многоаспектни. Направени са разрези, за да се получи цялостна информация за вътрешната структура на основата и археоботаническо изследване, които позволяват да се установят важни наблюдения и изводи. Дадени са местата на концентрация на фрагментирания материал спрямо проучените части от обекта. Публикациите са важни относно начина на изработка на тракийските есхари и тяхното експлоатиране. Г. Лазов изказва мнение за връзката на този тип жертвеници с металургичната дейност и практиките, които ги съпътстват (Лазов 1994, 40-42; Домарадски 1995, 62; Домарадски и др. 1996, 29-30; Lazov 1996, 63-73; Ivanova 1996, 167-171; Popova 1996, 173-174; Гоцев и др. 2006, 98-104).

Изображение 2

В тракийският град до водната централа в археологическия резерват Сборяново са открити голямо количество цели и фрагментирани култови орнаментирани площадки. В публикацията си Ж. Михайлова представя карта на разположението им в града и също ги свързва с металургичния център. Направени са планове и разрези на седем частично запазени култови огнища от територията на гетския център, което предоставя възможност да се проследят начина на изработка и структурата им. Ж. Михайлова отделя кръглите неукрасени жертвеници - омфалос от правоъгълните украсени олтари – есхари (Михайлова 2005, 229-240). Малко по-рано подробно разграничаване прави и А. Балканска, която проследява и различията в семантиката на двата типа култови площадки (Балканска 1998, 25; Балканска 1999, 117-121). В резервата в Сборяново Д. Гергова проучва тракийска могила, в която е открита есхара, ритуално начупена и поставена с горната основа надолу в могилния насип (Иванов 2005, 17-76).

Ситуацията, разкрита от М. Тонкова на металургичния център Халка бунар, Старозагорско, е интересна от гледна точка на ритуала, извършен там. Тя поставя нови въпроси относно семантиката на есхарите и свързаните с тях култове (Тонкова 2002, 148; Тонкова 2004, 184-195).

Откритите от Д. Станчев правоъгълни жертвеници, намиращи се в подмогилни гробни съоръжения, потвърждават мнението на Г. Фехер за връзката им с погребалните ритуали на тракийското племе гети (обр. 2) (Станчев 2000, 114-119; Станчев 2005, 310-315).

Все още не е изградена систематизация на откритите до момента есхари в Тракия. Опит за типология прави М. Чичикова, но тя взима предвид само материала от Севтополис (обр. 4 и 5). Жертвените култови площадки са разделени на две групи според формата и украсата си. Една част от жертвениците са със закръглена вдлъбнатина в центъра, а другите са с гладка, равна повърхност, с проста или сложна украса (Чичикова 1975, 180-194; Dimitrov, Чичикова 1978, 48-52).

В публикациите се употребяват различни термини за есхарите. Най-често се слага равенство между олтар, жертвеник, есхара, култово огнище, жертвена площадка или се предлагат словосъчетания като жертвеник-олтар, жертвеник-есхара, огнище-олтар. Всички споменати термини се използват за глинобитни култови площадки, с различни характеристики - форма, украса, функции. Те са място за почитане на дадено божество чрез принасяне на кръвна или безкръвна жертва, за извършване на определен ритуал за поклонение. Глинобитните четвъртити култови олтари са най-представителният тип жертвеници, те от своя страна се разпределят в два подтипа - с или без украса. Предмет на настоящата работа са украсените олтари. Използва се гръцката дума “εσχαρα” за обозначаването им (Войнов и др. 1943, 105).

Есхарите представляват украсени площадки, предимно с форма на пресечена пирамида, издадена над подовото ниво. Горната им основа е квадратна, а понякога правоъгълна, като върху нея е нанесена разнообразна украса. Границите на площадките обикновено са разрушени или размити, но въпреки това може да се установят приблизителните размери. Те варират от 0.32 м до 3 м дължина на страната и височина от 4 до 15 см. Най-големият олтар е открит в светилището на Великите самотракийски богове в Севтополис, със страна 3 м (обр. 5), а най-малкият – със страна 0.32 м - е разположен в централната гробна камера в могила № 1 край Брестовица, Русенско (обр. 2).

Изображение 3

Направени са няколко изследвания с цел установяване структурата на глинените култови жертвеници. В резултат на консервацията на есхара от Пистирос (обр. 3), Е. Иванова достига до няколко много важни за състава на есхарите констатации. Според данните, във вътрешността на олтара има късчета от друга есхара, растителни и минерални примеси. Опалването е извършено при температура не по-висока от 700°С (Ivanova 1996, 167- 171). По време на проучванията на тракийският град в Сборяново са направени разрези на седем есхари, за да се изясни подложката, върху която лежи глинената замазка. Основата е съставена от малки камъчета, фрагменти керамика, животински кости, пепел, въглени и късове от изпечена глина. Освен в пълнежа, камъни и керамични фрагменти са поставяни по повърхността и периферията, като върху тях се прави обмазка с пречистена глина, за да се постигне гладка основа (Михайлова 2005, 231).

Изграждането на есхарите преминава през два етапа, разграничени от опалването на основата. През първият се прави подложката и се разпределя украсата. Вторият етап се свързва с допълнително украсяване, чрез боя, върху повърхността на горната основа.

Първи етап: Ядрото на площадката се изгражда от малки камъчета или от буци глина с дебелина около 10-15 мм. Те не са пречистени и в повечето случаи съдържат примеси от пясък или растителни елементи. В ядрото се слагат и други материали, като керамични фрагменти, кости и др. Важно е да се отбележи откриването на части от други есхари. Това може да се обясни като опит за приемственост, за пренасяне на характера на по-стария жертвеник към новия, като практика за утвърждаване на религиозната натовареност. Върху така подготвеното ядро се поставя сбита глина с примеси от пясък и слама (Dimitrova-Мilčeva 1990, 119). Оформят се и границите на жертвеника в желаната форма - пресечена пирамида. След полагането на основата, тя се обмазва от всички страни с добре пречистена глина (Колева 1997, 8).

В централната част, върху горната основа на няколко от жертвениците в Севтополис, има кръгла или овална вдлъбнатина. Диаметърът варира от 20 до 50 см, а дълбочината - от 3 до 6 см. Според М. Чичикова вдлъбнатината копира формата на фиала (Чичикова 1975, 181-182). Тази особеност на есхарите от Севтополис се прави по време на формуването им и украсата е нанесена около нея.

Изображение 4

След като основата на есхарата е готова, внимателно огладената повърхност се украсява. Орнаментите се нанасят върху все още влажната глина. Използваните в украсата техники са разнообразни. Първият начин е чрез поставяне на шнурова украса. С помощта на шнур се отпечатват желаните орнаменти върху меката повърхност - правоъгълник, окръжност и други, негеометрични форми. Възможно е шнурът да е оставян на място по време на опалването. Това е най-често използваната техника за нанасяне на рамката. Освен нея се употребяват и щампи, за отпечатване на един и същ орнамент. Използвани са и инструменти, за очертаването на мотивите, като например остър предмет, или направо пръст. След нанасяне на украсата есхарата се опалва. След изпичане повърхността на площадките става твърда, гладка и здрава, докато вътрешността и остава пореста и рохка.

Според Ж. Михайлова, след като се изгради и заглади, есхарата се опалва до степен на отухляване и изпечената повърхност отново се обмазва с добре пречистена глина. Едва тогава се нанася украсата и есхарата повторно се опалва (Михайлова 2005, 231).

Втори етап: След изпичането, върху повърхността на орнаментираната основа, лесно се нанасят различни охри. Открити са остатъци от инкрустирани с бял материал мотиви, които се съчетават с плътен слой графит върху цялата повърхност на олтара, каквато е украсата на този от обект Четвърти януари в Пловдив. Фрагмент от жертвеник, отнесен към втората фаза на I строителен хоризонт на същия обект, е украсен с шнуров орнамент и инкрустиран с бяла материя (Колева 1997, 8- 9). Вдлъбнатината, оформена от шнуровия орнамент от украсата на една от есхарите в Пистирос, е запълнена с бяла паста2. Повърхността на есхарата от могила № 4 край Борово, Русенско (обр. 1), e изпечена и след това покрита с червена боя (Иванов 1984, 18). Горната основа на жертвеника от могила № 1 край Брестовица, Русенско (обр. 2) е обгорена, след което образувания от орнаментите кръст в центъра е оцветен с графит, а останалата част е покрита с охра. Орнаментираното поле на култовата площадка от могила № 2 край Брестовица е оцветено, като второто и петото поле са боядисани в черен, а останалото пространство е обагрено с червен цвят. След изпичането и на двете есхари, което се свързва с опалването на гробните камери, повърхността им е почиствана и тогава е боядисвана (Станчев 2005, 310-315). Украсата върху една есхара от Севтополис напомня на красива тъкан. Отделните полета са боядисани в червен и син цвят (Чичикова 1975, 183). В украсата на есхарите преобладава червена и бяла боя.

Използването на различни начини за нанасяне на украсата върху есхарите подсказва, че с тази дейност не се е занимавал определен човек, който да е специализиран в направата им. Дебелината на оставените отпечатъци от шнуровата техника не е еднаква по размери, дори и за едно място на откриване. Всеки, който има нужда от такъв тип жертвеници, сам прави основата и украсата.

Основен характеризиращ елемент на есхарите е украсата. Начинът на нанасяне и орнаментацията им е разнообразна. Най-често се използват геометрични мотиви, съчетани понякога с растителни и зооморфни. До момента няма засвидетелствани антропоморфни изображения. В повечето случаи се използват стилизирани растителни мотиви - розети.

Изображение 5

Твърде интересен е орнамент, подобен на капка, който е част от украсата на четири есхари, но произхождащи от различни места. Върху жертвеника от могила № 4 край Борово, Русенско, той е поставен в центъра и образува малък кръст (обр. 1). В украсата на олтара от могила № 1 край Брестовица, Русенско е разположен в ъгъла на един от малките правоъгълници в центъра (обр. 2) (Станчев 2005, 310-315). Другите две есхари са напълно идентични в своята украса - по един капковиден орнамент е поставен в четирите краища на най-вътрешния правоъгълник. Единият жертвеник е открит в емпорион Пистирос (обр. 3) и е датиран във втората половина на IV в. пр. Хр., докато другият е от жилище 3 в Севтополис и е поставен в границите между IV-III в. пр. Хр. (Чичикова 1975, 180-194; Dimitrov, Čičikova 1978, 48-52). Подобен орнамент има върху фрагменти от есхари от Пистирос, като в единия случай са разпределени четири под формата на кръст, а в другия са вероятно пет, разположени като лъчи на слънце. В Кабиле, Ямболско до северната защитна стена са открити фрагменти от есхара, чиято украса е съставена също от капковиден орнамент, разположен по периферията на вътрешната част на централната окръжност (Dimitrova-Milčeva 1990, 119-125).

Пълно съвпадение в украсата се забелязва и върху други две есхари от Пистирос и Севтополис. Тя се състои от четири малки правоъгълника поставени по средата на четирите страни на най-вътрешния централен правоъгълник. Така разпределени, квадратите внушават представа за оформен кръст (обр. 4).

Използването на бръшлянови листа като част от орнаментацията е засвидетелствано върху фрагменти от есхари в култовия сектор в тракийският център при извора Халка бунар и върху два почти напълно запазени жертвеника от Севтополис. Украсата е разположена между две концентрични окръжности, оформени в центъра на най-малкия правоъгълник. В геометричния център на едната от жилище 5 са изобразени две вълнообразни линии, които се пресичат и образуват стилизиран кръст или соларен символ. Ъглите на правоъгълника са вдлъбнати към вътрешността, като по този начин централното орнаментирано поле придобива формата на кръст (обр. 6). По същия начин е разпределено централното поле и на есхарата, открита в светилището на Великите самотракийски богове в Севтополис (обр. 5). В украсата на този жертвеник има и стилизиран соларен орнамент - по периферията на външната линия на окръжността в центъра на орнаментираното поле са разположени радиално малки врязвания. Същата украса е направена и върху друга есхара от Севтополис, но насечките са между двете централни концентрични окръжности. В центъра им е щампована розета, което свидетелства за стремеж към центриране на украсата. Освен соларният символ са използвани и бръшлянови листа, вписани между границите на най-вътрешния правоъгълник. Забелязват се и няколко полета, долепени до външната му страна, в които има геометрични орнаменти, но за съжаление част от есхарата е унищожена. Същият соларен мотив се повтаря и върху жертвеника от жилище № 12 в Севтополис, но при него насечките са долепени до външната окръжност. В пространството между двете концентрични окръжности има розети, заобикалени от вълнообразна линия. Тази есхара също не е запазена в своята цялост, но се забелязва оформянето на малки правоъгълници, долепени до средата на четирите страни на централния правоъгълник. Линиите, които оформят границите им, са двойни, като в тях на равни разстояния са поставени розети и други геометрични или растителни орнаменти. В украсата на една фрагментирана есхара, открита в могила № 18 в Сборяново, основният централен мотив е стилизирано слънце (Иванов 2005, 17-76). Начините, чрез които е представен слънчевият орнамент, са различни, но по своята семантика те се свързват с култа към слънцето. Това още веднъж показва, че няма определен човек, който се занимава с изработката на този тип жертвеници.

Изображение 6

Украсата на есхарата, открита южно от жилище № 12 в Севтополис, е разпределена в полето оградено от най-външния правоъгълник. В краищата му са оформени четири по-малки квадрата, които ограничават пространство във формата на кръст. В него е вписан правоъгълник, който се явява рамка на основната композиция. Тя се състои от централно разположена малка окръжност около стилизиран растителен орнамент (грудка ?). От нея излизат осем начупени линии разположени две по две така, че да съответстват на раменете на образувания кръст (обр. 7).

В елементите, които са изобразени върху повърхността на жертвеника от могила № 2 край Свещари, е използвана гръцката буква м. Есхарата, открита на Небеттепе, има основно геометрични елементи в украсата, но са използвани и монети, които са оставили отпечатък върху още мократа повърхност на жертвеника. В Севтополис е открита есхара, върху която има изобразени три змии, обърнати с опашките си към геометричния център. Те са ограничени с две вписани една в друга окръжности, между които са моделирани стилизирани растителни орнаменти. Това е единственият до момента открит жертвеник със зооморфни изображения (обр. 8).

Най-голямо разнообразие на орнаменти в украсата на есхарите се забелязва в Севтополис (обр. 4; 5; 6; 7 и 8). Комбинацията на геометрични и растителни орнаменти е неповторима. До есхари със семпла украса се откриват такива с многообразни мотиви. В Севтополис е намерен единственият жертвеник със зооморфно изображение. Това подсказва, че представите на хората в един град са твърде разнообразни и се отразяват в украсата на есхарите. Всеки човек, изработващ есхара, влага в орнаментацията желаната семантика, в границите на един общ култ. Отсъствието на определен майстор, който да прави този тип украсени жертвеници, предполага наличие на общи правила, налагани от култовите действия и традиции. В тракийската култура през периода VI-I в. пр. Хр. се използват множество и най-разнообразни орнаменти и мотиви. В украсата на есхарите те са ограничени. Изобразяват се определени елементи - геометрични, стилизирани растителни, соларни и зооморфни. Всеки един от видовете орнаменти има определено място. Основната украса се състои от геометрични мотиви, докато останалите са допълващи.

В организацията на самото орнаментирано поле проличават две закономерности - наличие на рамка и стремеж към центриране на украсата.

Рамката е най-външният правоъгълник, повтарящ формата на есхарата и ограждащ орнаментираното поле. В повечето случаи само част от загладената повърхност на основата е отделена от тази граница. Тя е съставена от две до четири вписани един в друг правоъгълника с успоредни страни и малко разстояние между тях. Те са с правоъгълна или квадратна форма, в зависимост от основата на самия жертвеник. Това подсказва, че човекът, който го прави, предварително обмисля каква ще е украсата и как ще я разпредели. Върху някои есхари ограничаващата линия се подсилва с няколко подобни вписани правоъгълника, но с по-голямо разстояние между тях, без да има орнаменти в това поле.

Изображение 7

Втората закономерност в украсата на есхарите е стремежът към подчертаване на центъра или централното им поле. Това е постигнато чрез вписването на по-малък правоъгълник, поставяне на една или две концентрични окръжности или чрез пресичане диагоналите на ограничаващия правоъгълник. Поставяни са и разнообразни орнаменти за акцентиране върху центъра на полето - геометрични, растителни, зооморфни. Друг начин за привличане на вниманието към центъра на есхарата е чрез подсилване на центриращия орнамент, например украса, поставена между двете концентрични окръжности или около тях. Когато в центъра има правоъгълник, подчертаващите орнаменти са в центъра или в ъглите му. Независимо дали има окръжност или правоъгълник, всички елементи на украсата са разположени в зависимост от геометричния център на есхарата, с цел да го подчертаят.

Повечето мотиви са геометрични и чрез тях се ограничава и оформя орнаментираното поле. Отделят се четири основни форми, които се комбинират по различни начини и образуват многообразни композиции.

Първата, най-често използвана, е квадратът или правоъгълникът, в зависимост от основата на есхарата. Той е нанасян като ограничаваща външна и вътрешна граница, която определя полето на основната украса.

Вторият основен геометричен елемент е във форма на кръст. За оформянето му се използват четири малки квадрата, които се поставят в ъглите или в средата на страните на основния правоъгълник (обр. 5).

Третият основен елемент е окръжността. Основната функция е подчертаване на централното пространство на есхарата. Използват се една или две вписани една в друга окръжности. Украсата се разполага в центъра им или в пространството между тях. Комбинира се с правоъгълник или кръст, като окръжността винаги заема място в ограденото от другите елементи пространство.

Четвъртият основен елемент е знакът „Х“, или диагоналите на най-вътрешния правоъгълник. Той се използва рядко, обикновено се комбинира с ограничаващ правоъгълник или с окръжност, която използва пресечната им точка за свой геометричен център. Есхарите, орнаментирани с този основен елемент, са с най-семпла украса.

Всички основни елементи се съчетават със стилизирани растителни мотиви. Четвъртият е единственият, който се комбинира само с геометрични орнаменти.

Изображение 8

Основните характеристики на есхарите са формата и украсата. Този тип жертвеници са с еднообразна форма, като само върху четири жертвеника от Севтополис има вдлъбнатина в центъра на горната основа. Специфичната и динамична украса е критерият, според който се изгражда вътрешна типология. Четирите основни геометрични елемента са самостоятелни или в комбинация. Те определят три типа украса, характеризираща есхарите:

I тип: с две пресечени линии (диагоналите на ограничаващия правоъгълник) – към него спадат шест есхари: Борово, Русенско - могила № 4 (обр. 1), Боснек, Пернишко - укрепление в местност Големия кръст, Севтополис от жилище 6, Негованци, Пернишко, Пловдив - култова постройка в обект Четвърти януари, Сборяново – селището при водната централа. В украсата на две от тях има подчертаващи центъра елементи. Върху едната есхара това е окръжност, като в центъра на всеки триъгълник, образуван от диагоналите е поставена друга по-малка - култовата постройка от oбект Четвърти януари, Пловдив (Колева 1997, 7- 18). Върху другата има четири капковидни орнамента, оформящи кръст – могила № 4 край Борово, Русенско (обр. 1) (Станчев 2005, 310-315).

II тип: с правоъгълник в центъра – към него спадат осем есхари: Брестовица, Русенско - могила № 1 (обр. 2) и могила № 2, Ветрен, Пазарджишко – емпорион Питирос (обр. 3), Севтополис (обр. 4), Сборяново – селище при водната централа, Свещари (старо Мумджилар), Разградско - могила № 2. В украсата на три от тях има по четири вписани правоъгълника в основния, които образуват поле с формата на кръст, подчертаващо центъра. Две есхари от този тип, едната от Пистирос, а другата от Севтополис, са с еднакво разположение на мотивите (обр. 4). В украсата на други две е използван един и същ капковиден орнамент, поставен в четирите ъгъла на най-вътрешния правоъгълник, като по този начин есхарите имат напълно еднакво разпределение на елементите на украсата (обр. 3).

III тип: с окръжност в центъра – към него спадат единадесет есхари: от жилище 12 в Севтополис (обр. 5), Кралево, Търговищко – жертвеник № 1, Небеттепе в Пловдив, селище при водната централа в Сборяново. В украсата на четири жертвеници от Севтополис, заграденото от окръжността поле е вдлъбнато. Върху повечето има допълнителна растителна украса.

Във всеки тип присъстват есхари от целия хронологичен период - VI-I в. пр. Хр. Само във втори, те са датирани в IV-III в. пр. Хр. и се откриват в селища и гробници. Трети тип произхождат от жилища, светилища извън селищата и от дворците на тракийските владетели. Може да се приеме, че всички се свързват със свещено място.

Стилът на украсата, начинът на нанасянето и използваните орнаменти са разнообразни. Единствено в Северна България в могилния некропол край Русе и Севтополис е нанесена боя върху повърхността на есхарите. Те се откриват в централните гробни камери, докато жертвеникът от Севтополис е в жилище. Липсата на антропоморфни изображения показва наличие на определени правила в украсата, свързани с култовия характер на есхарите.

Украсата на есхарите поставя въпроса за връзката им с определени култове и божества. Мястото на откриване и контекстът им могат да дадат значителна информация за практиките и светогледа на траките през VI-I в. пр. Хр. Есхарите като част от тракийската култура и връзката им с материалите от цяла Европа, поставят въпроса за техния произход. Проблемите, свързани с този тип жертвеници, трябва да се разгледат по-обстойно и задълбочено.

---

[1] Проблемите, свързани с есхарите, са разгледани в цялостна разработка - дипломна работа към ВТУ под ръководството на ст. н. с. Д. Гергова.

Изображения:

1. Есхара от гробницата в могила южно от Борово (размери 0.51 х 0.51 х 0.05 м) (по Станчев 2005, обр. 1)

2. Есхара от могила № 1 край Брестовица, Русенско (размери 0.32 х 0.32 x 0.05 м) (по Станчев 2005, обр. 2)

3. Есхара от емпорион Питирос, Ветрен, Пазарджишко (размери 1.20 х 0.90 м) (по Lazov 1996, fig. 4.2)

4. Есхара от Севтополис, Копринка, Казанлък (по Чичикова 1975, обр. 6)

5. Есхара от светилището в Севтополис, Копринка, Казанлък (размери 3 х 3 м)

6. Есхара от жилище 5 в Севтополис, Копринка, Казанлък

7. Есхара от Севтополис, Копринка, Казанлък (размери 0.7 х 0.7 м) (по Dimitrov, Čičikova 1978, fig. 76)

8. Есхара от Севтополис, Копринка, Казанлък (размери 0.9 х 0.85 м) (по Dimitrov, Čičikova 1978, fig. 78)

Цитирана литература:

Балканска 1990: А. Балканска. Тракийско светилище от втората половина на I хил. пр. Хр. - Terra antique Balcanica, 4, 1990, 72-81.

Балканска 1998: А. Балканска. Тракийското светилище край Демир баба теке. - В: Сборяново, 2, София, 1998, 25.

Балканска 1999: А. Балканска. Глинени кръгли жертвеници от Сборяново (IV в. пр. Хр.). - Thracia antiquа, 10, 1999, 117-121.

Войнов и др. 1943: М. Войнов и др. Старогръцко-български речник. София, 1943, 105.

Герасимов 1960: Т. Герасимов. Келтски култови фигури от България. -Известия на Археологическия институт, 23, 1960, 167.

Герасимов 1966: Т. Герасимов. Келтски селища по горното течение на р. Тополница. - Известия на Археологическия институт, 29, 1966, 133-163.

Гергова и др. 1988: Д. Гергова и др. Проучвания в Сборяново край Исперих. - Археологически открития и разкопки за 1987 г. Благоевград, 1988, 52-54.

Гергова, Писарев 1988: Д. Гергова, А. Писарев. Спасителни разкопки на тракийската могила при с. Къпиново, Великотърновско. - Археологически открития и разкопки за 1987 г. Благоевград, 1988, 64-65.

Гергова и др. 1992: Д. Гергова и др. Проучвания в резервата Сборяново. -Археологически открития и разкопки през 1991 г. София, 1992, 40-42.

Гергова, Вълчева 2005: Д. Гергова, Д. Вълчева. Проучвания на западния некропол на Сборяново. - Хелис, 4, 2005, 62-78.

Гинев 1980: Г. Гинев. Разкопки на тракийската надгробна могила край с. Кралево, окр. Търговище. - Археологически открития и разкопки за 1979 г. София, 1980, 60-61.

Гинев 1985: Г. Гинев. Проучвания на надгробната могила при с. Кралево, Търговище окръг. - В: Североизточна България - древност и съвремие. София, 1985, 168-173.

Гинев 2000: Г. Гинев. Тракийски могили край с. Кралево, Търговищко. София, 2000, 37-60.

Гоцев и др. 2006: А. Гоцев и др. Проучвания на емпорион Пистирос. -Археологически открития и разкопки за 2005 г. София, 2006, 98-104.

Димитров 1957а: Д. П. Димитров. Материалната култура и изкуство на траките през ранната елинистическа епоха IV-III в. пр. Хр. - Археологически открития и разкопки. София, 1957, 61-92.

Димитров 1957б: Д. П. Димитров. Към въпроса за религията на траките от ранноелинистическата епоха. - Исторически преглед, 2, 1957, 65-81.

Димитров 1957в: Д. П. Димитров. Севтопольфракийский город близ с. Копринка, Казанлыкского района. - Советская археология, 1957, 1, 199-216.

Димитров 1960: Д. П. Димитров. Градоустройство и архитектура на тракийския град Севтополис.- Археология, 1, 1960, 3-15.

Димитров и др. 1984: Д. П. Димитров и др. Севтополис. 1, София, 1984, 16.

Домарадски 1995: М. Домарадски. Трако-гръцки търговски отношения, емпорион Пистирос. 1, Септември, 1995, 62.

Домарадски и др. 1996: М. Домарадски и др. Археологически разкопки на емпорион Пистирос. - Археологически открития и разкопки през 1995 г. София, 1996, 29-30.

Иванов 1980: Д. Иванов. Разкопки на могилния некропол край с. Борово, Русенски окръг. - Археологически открития и разкопки за 1979 г. София, 1980, 67-68.

Иванов 1984: Д. Иванов. Тракийската гробница край село Борово. - Годишник на музеите от Северна България, 10, 1984, 17-20.

Иванов 2005: Я. Иванов. Могила 18 - погребение на жрица. - В: Могила 18. Сборяново. Елинистическият некропол (проучвания през 2004 г.) (Getica, 1). София, 2005, 17-76.

Карайотов, Кияшкина 1988: И. Карайотов, П. Каяшкина. Тракийско укрепление в околността на с. Руен, Бургаска област. - Археологически открития и разкопки за 1987 г. Благоевград, 1988, 47-48.

Кисьов 1996: К. Кисьов. Принос в проучването и датирането на глинобитното култово съоръжение от Пловдив (Небеттепе) и неговата роля в изясняване локализирането на тракийския град Одрюза. - Годишник на департамент археология към нов български университет, 1996, 2/3, 225-231.

Колева 1997: Б. Колева. Един новооткрит тракийски олтар от Пловдив. - Годишник на археологически музей Пловдив, 8, 1997, 7-18.

Лазов 1994: Г. Лазов. Орнаментирани култови огнища (Есхари) от Пистирос. - Изложба. Цар Котис I, Тракийската държава, Емпорион Пистирос (каталог). София, 1994, 40-42.

Любенова 1985: В. Любенова. Антична зооморфна пластика от Окръжния музей - Перник. - In: Studia in honorem Christo M. Danov (= Terra antique balcanica, 2), Sofiа, 1985, 260-273.

Михайлова 2005: Ж. Михайлова. Глинени огнища и олтари от тракийския град в Сборяново (предварителни наблюдения). - МИФ, 9, 2005, 229-240. Пейков 1978: А. Пейков. Раскопки в древнефракийском городе Евмолпия (1974-1978). - Pulpudeva, 3, 1978, 239-249.

Пейков 1986: А. Пейков. Крепостта на древнотракийския град Евмолпия. - В: Поселищен живот в Тракия, II международен симпозиум. Ямбол, 1986, 30-40.

Пейков 1994: А. Пейков. Основните архитектурни съоръжения на древнотракийския град Евмолпия. - Известия на музеите от Южна България, 20, 1994, 55-71.

Станчев 2000: Д. Станчев. Тракийската гробница край Борово. - Известия на исторически музей - Русе, 6, 2000, 114-119.

Станчев 2005: Д. Станчев. Жертвеници-олтари от елинистическата епоха в Русенско. - In: Studia in honorem Liubae Ognenova-Marinova. Велико Търново, 2005, 310-315.

Танчева-Василева и др. 1980: Н. Танчева-Василева и др. Разкопки в Кабиле. - Археологически открития и разкопки за 1979 г. София, 1980, 71-72.

Тонкова 2002: М. Тонкова. Новооткрит тракийски център в м. Халка бунар, с. Горно Белово, общ. Братя Даскалови, Старозагорска област. - Годишник на Археологическия институт с музей, 2002, 2, 148.

Тонкова 2004: М. Тонкова. Новооткрит тракийски център при извора Халка бунар. - Годишник на департамент археология към нов български университет, 6, 2004, 184-195.

Фехер 1935: Г. Фехер. Могилни находки от Мумджилар. - Известия на българския Археологически институт, 8,1935, 106-114.

Чичикова 1975: М. Чичикова. Жертвенники элинистической эпохи в Фракии. - Studiа Thracica, 1, 1975, 180-194.

Чичикова 1991: М. Чичикова. Нови наблюдения върху устройството и архитектурата на Севтополис. - В: Тракийската култура през елинистическата епоха в Казанлъшкия край. Казанлък, 1991, 60-70.

Dimitrov, Čičikova 1978: D. P. Dimitrov, M. Čičikova. The Thracian city of Seuthopolis. Oxford,1978, 48-52, 74-78. (BAR, Suppl. Series 38).

Dimitrova-Milčeva 1990: A. Dimitrova-Milčeva. Sacrificial altars of the Hellenistic age in Kabyle. - Terra antiqua Balcanica, 4, 1990, 119-125.

Domaradzki 1994: M. Domaradzki. Les lieux de culte Thraces (deuxiиme moitiй du IIe-Ier mill. av. J.-C.). - Helis, 3, 1994, 69-108.

Ivanova 1996: E. Ivanova. Conservation of a clay altar from the emporion Pistiros. - In: Pistiros, 1, 1996, 167-171.

Lazov 1996: G. Lazov. Decorated clay altars. - In: Pistiros, 1, 1996, 63-73.

Makiewicz 1976: T. Makiewicz. Oltarze I „paleniska“ ornamentowane z epoki zeleza w Europe. - Przeglad Arheologiczny, 24, 1976, 103-183.

Makiewicz 1987: T. Makiewicz. Formy kultu bostw domowych na terenie Europy w starozytnosci. Poznan, 1987, 53-83.

Popova 1996: T. Popova. The archaeobotanic samples from the „clay altar“. - In: Pistiros, 1, 1996, 173-174.

Материалът е публикуван в списание "Археология"

Свети Свети Константин и Елена - 21 май

Димитрина Богданова Младенова, Етнология 2004 г.

Календарните празници и обичаи са свързани с отделните празници от календара и със стопанската дейност на българина като скотовъдец и земеделец. В тази система от обичаи и обреди доминира не редуването на астрономическите периоди, а цикличността на стопанската дейност. Това дава основание да се приеме схващането за народния календар като селскостопански, земеделски по своя характер.
Народните обичаи и обреди, свързани със селскостопанския труд, се групират според сезоните на земеделска работа, които най – общо се вместват в астрономическите сезони. Както повечето древни народи, и славяните разделят годината според движението на слънцето и луната. Идвайки на Балканския полуостров, те запазват първоначално двойното деление на годината – от Димитровден до Гергьовден е зимата и от Гергьовден до Димитровден е лятото.
Старите календарни празници на българите показват слаба и случайна връзка с църковния календар и наличие на една практическа основа, която чрез магически действия и думи цели предпазване от болести и нещастия. Празниците на българския народ са устроени главно в зависимост от стопанския календар на земеделското и скотовъдното население. Християнската църква се опитва да се пребори с тези езически обичаи и обреди, но виждайки, че е безсилна пред тях, поставя на тези празници свои светци покровители, светци патрони и така усложнява народната обредност. По този начин става възможно да бъде доведен целия годишен кръг от празници в мирно съжителство с наследените езически обреди и забави. Календарните празници и обичаи се делят условно на 4 основни цикъла – зимни, пролетни, летни и есенни.
Св.Св.Константин и Елена се празнува на 21 май. Този християнски празник е в памет на Светите равноапостоли Константин Велики и неговата майка Елена, чието царуване се свързва с едно от най-важните събития в историята на християнството – налагането му като господстваща официална доктрина. Император Константин управлява Римската империя от 324 до 337г., когато умира. По времето, когато все още не бил приел християнството, той се отнасял благоразположено към своите поданици и изповядваните от тях религии. Много и различни са преданията за това, кога император Константин се е покръстил. Според едно сказание, веднъж, когато бил тежко болен, видял пред себе си апостолите Петър и Павел, които му казали, че ще оздравее, ако потърси помощта на епископ Силвестър. Императорът веднага го повикал и като се убедил, че такива апостоли действително съществуват, запитал какво трябва да направи, за да приеме Христовата вяра. Епископът го посъветвал най-напред да пости, за да се пречисти тялото и духа си, и да измоли от Бога изцерение и прошка за греховете си, след което може да бъде покръстен. Константин така и постъпил, покръстил се и оздравял.
Според друго предание той се покръстил в предградието на град Никомидия няколко години преди смъртта си, макар че през целия си живот защитавал християните. Затова говори и указът, наречен Милански едикт от 313г., издаден от него и цезар Ликиний, според който на християните се разрешавало свободно да изповядват своята вяра, както и да строят свои храмове и манастири. По времето на императора и по негово настояване църквата свиква и Първия вселенски събор през 325г. в Никея, който осъжда арианската и несторианската ерес, които били лъже-христови учения. Света Елена, майката на императора, била неотлъчно край своя син. Започва масово строителство на храмове и манастири. Света царица Елена построява голям брой черкви в Йерусалим, Витлеем и в Елеонската планина. За заслуги към християнските народи църквата е канонизирала за свети равноапостоли Константин и Елена и на 21 май се почита тяхното дело и памет.
Празникът на св. св. Константин и Елена има разгърната структура. Само в югоизточните български земи, главно в Странджа, е позната играта върху огъня, т.нар. нестинарство. В Родопите този ден е свързан с голям стопански празник. Тогава овчарите отлъчват агънцата от майките им и издояват първото им мляко. Ако някоя от овцете е близнила, едното агънце се принася в курбан. Това отделяне на младата стока в различните ни региони е известно с названията “Придой”, “Отбив”, “Мандра”. На места в Тракия денят е известен като “Кърчана” и се смята, че на празника слънцето е много силно. Стопаните прибират добитъка в оборите, за да не “кърчаняса” (слънчаса). Очевидно в народния култ към светците Константин и Елена са запазени следи от някогашно обожествяване на слънцето и огъня, затова светците са покровители на златарския занаят. В Южна България Св. Елена се почита като господарка на градушката. Там е разпространено поверието, че светицата носи ледените зърна в ръкава на бялата си риза. Ако стопаните не я почитат, тя ги наказва с град. Стопаните й се молели, обсипвали иконата й с цветя, дарували я с котле мляко и погача, за да я омилостивят и тя да не развързва градоносната си риза. Вярва се също, че двамата светци “носят градушката в чувал”.
В Тракия Елена и Костадинка се осмислят като 2 сестри. В старопланинските селища на Троянско и Тетевенско Св. Елена се тачи от жените, за да предпазят от “синя пъпка”, като тук светицата се смята за сестра на Св. Петър и Св. Павел. В Провадийско тя влиза в “роднински” отношения с други християнски светци. Местното хърцойско население вярва, че Св. Елена е най-малката и грозна сестра на светиците Варвара и Сава и светеца Никола. Нейният празник е на 7 декември. Стопанките месят пити със сода, намазват ги с мед и ги раздават за “лелино здраве”, т.е. против шарка и други болести. Според поверието сестрите Варвара, Сава и Елена са покровителки на детските заболявания.
Най – известният обичай на този ден е играта с огън. Интересното е, че един обичай с източен произход е намерил стабилно място в общата система на българската празнична обредност, макар да е останал регионален (Източна Тракия) и накрая локален (Странджа, в с. Българи). Първите описания на този обичай са направени от П. Р. Славейков през 1866г. и 1875г. След него този обичай е наблюдаван и описван от С. Русев, Ст. Шивачев, Д. Маринов и други. Значими изследвания върху нестинарските игри са оставили М. Арнаудов, Р. Ангелова и Е. Шаранков.
В центъра на празника е играта върху жаравата. В народната празнична обредност тя до края на своето естествено съществуване е обред ,а не атракция. Тя е кулминация на празника, когато неговата специфична атмосфера се усеща най-пълно.
Щом празникът наближи, нестинарите започват да се подготвят за него. Те обхождат параклисите и лековитите извори (аязми), почистват ги и замазват стените на черквите, а прозорците боядисват в синьо – цвят, символизиращ съзерцанието.
Лицата, които излизат да играят по огъня или да правят прокоби, да лекуват или да врачуват, излизат от името на светците Константин и Елена. Те могат да бъдат мъже и жени, но главно жени, понеже жените са повече податливи на внушения по силата на нервната възбудимост и чувствителност. Особено място в обществото на нестинарите заема т.нар. “главен нестинар”, “пръв нестинар”, роля, изпълнявана най-често от жена. Той / Тя е най – грижливият относно обичая, безкористен и най-често прихващан и играещ в огъня. Нерядко такъв бива и по семейно наследство, тъй като изобщо в нестинарството се наблюдава известна наследственост. Всички нестинари са напълно правоверни православни, но нестинарският обичай и нестинарската обредност стават независимо от черквата и без участието на свещеник. Те са независима общинна инициатива, понякога под пряката критика и под запрещението на църквата. Църквата обаче не се противи да дава исканите опашати икони (т.е.икони с дръжки) на св. св. Константин и Елена, за да бъдат носени при нестинарските церемонии.
Сутринта на Константиновден всички се събират в конака или столнината на главната нестинарка. Това е нарочна едноделна постройка с огнище, в която се съхранява тъпан, а в деня на обичая се нареждат иконите на св. Константин и св. Елена. В този дом започва и се изпълнява значителна част от обичая, за който се приготвят няколко дена преди празника със събиране на пари за курбан. Сутринта там пристигат и тъпанджиите, които са неизменен персонаж в ритуалното шествие. Главната нестинарка гощава всички и ги отвежда в параклиса, където в специални червени калъфи се съхраняват през цялата година свещените икони на св. Константин и св. Елена. С иконите на ръце нестинарите се отправят към аязмото на светците, като се сменят да носят иконите. Там се отслужва литургия и до късна вечер на поляните се устройва “панагир”. Всеки е донесъл курбан и обредни хлябове. Играят се хора, пеят се песни, организират се борби. Привечер всички е връщат на селския мегдан, където през деня е горял голям огън. Сега от него е останала светеща жарава. Народът сяда на трапезата около огъня. Когато жаравата, дебела до 10 – 12см., е вече готова и се засвири нестинарското хоро, прихванатите събличат горните си дрехи, събуват се боси и нагазват в огъня. В ръцете си държат иконата на св. Константин и св. Елена, вярвайки, че тези светци ги закрилят в този момент.Под звуците на гайдата и тъпана продължава нестинарският танц. Нестинарите стъпват ситно – ситно в жаравата, издават звуци, подобни на “въх-въх” и изпадат след малко в състояние на транс. Някои от тях имат способността да разкриват бъдещето, да пророкуват – например, за да оздравее този или онзи селянин, трябва да се заколи крава – курбан; а да не мрат децата на друг, трябва да се направи това или онова. Запитвани относно целта на обичая да играят в огъня, нестинарите отговарят, че това става за “берекет” или за “здраве”, тъй като “огънят погарял всички болести”.
След като играта свърши, всички нестинарки се събират отново в конака, за да отпразнуват около трапезата, която главната нестинарка е подготвила.
Когато нестинари пожелаят да направят гостуване на нестинарите в друго село, те винаги отиват с патронната си икона и при срещата тази икона се “бори” с патронната икона на съседите, т.е. опират се с лице една срещу друга и се натискат дотогава, докато една от страните отмалее. По това заключават, че светецът на това село е по – слаб от другия – чувствителна материализация на култа към християнския светец.
Подобни нестинарски празници се правят и по времето на Горещниците – на Илинден (20 юли) и на 27 юли – Св.Пантелеймон, Св. Марина – 17юли, Св.Троица (50 дни след Възкресение Христово), Еньовден (24 юни) – зависи от местния храмов празник. За да обясни произхода и значението на този обичай М. Арнаудов търси паралели в близки и по – далечни страни, между съвременните и древни народи. У нас този обичай е възприет под влияние на гърците от Цариград. У тях той е запазен под влияние на източни религиозни култове, пренесени през Ранното средновековие. Обстоятелството, че на това сериозно изпитание се поддават само някои субекти, и то по наследство, показва, че към нормалния религиозен мироглед у някои се прибавят и болестни изживявания – халюцинации, екстазоподобни пристъпи от рода на истерията, които водят към временна анестезия спрямо огъня.
Празникът на 21 май отбелязва края на пролетта и прехода към лятото, следователно в аграрен план именно това е времето, през което магически трябва да се осигури бъдещо плодородие и здраве. Нестинарите (от гр.език естия – огнище) са посредници, медиатори между висшето и низшето, между небето и земята, с чиято помощ се увеличава магическата мощ на социума.

ГЕРМАНИЯ – МАТЕРИАЛНА И ДУХОВНА КУЛТУРА

Димитрина Младенова и Росица Георгиева, Етнология 2004 г.

1.Германия – обща характеристика (Димитрина Младенова)
Германия има площ 357 хил.кв.км. Граничи с Нидерландия, Белгия, Люксембург, Франция, Полша, Чехия, Австрия, Швейцария и има брегова линия с Балтийско море и Северно море.
Природа: Северните и централните части са в пределите на Северногерманската низина, в релефа на която се редуват моренни валове и хълмове, на юг - ниски и средно високи планини от т. нар. Средноевропейски Херцински планини-Рейнски шистови планини, Шварцвалд, Харц, Тюрингервалд, Швабски Алпи, Чешки масив, Рудни планини и др. В най-южните части - северните хребети на Алпите с най-висока точка връх Цугшпитце - 2 863 м.
Климатът е умерен, преходен от морски към континентален. Гъста речна мрежа, пълноводни, плавателни в долните течения реки: Рейн, Елба, Дунав, Везер, Одра; езера: Боденско езеро, Мекленбургски езера. Смесени и иглолистни гори в планините, 2 национални парка, 2230 резервата.
Туризъм - добре развита инфраструктура. Годишно страната се посещава от над 15 млн.туристи.
Главни пристанища: Хамбург, Кил, Любек, Росток, Бремен, Висмар.
Население (брой): 82,8 млн. Души. Етнически състав - немци, местни малцинства - лужичани, датчани, холандци , евреи , емигранти след Втората световна война - турци (вкл. кюрди), югославяни, италианци, гърци, поляци, испанци, австрийци, португалци, араби. Извън страната живеят над 10 млн. немци, главно в САЩ, Канада, Русия и др. Преобладаващото е градското население – близо 81 %.
Официален език - немски, използват се диалекти на немския.
Религия: протестанти (36 %), католици (35 %)Официален празник: 3 октомвриПарична единица: евро (германска марка до 2002)Административно деление: 16 провинции (Бавария, Баден-Вюртемберг, Берлин, Бранденбург, Бремен, Долна Саксония, Мекленбург-Предна Померания, Райнланд-Пфалц, Саар, Саксония, Саксония-Анхалт, Северен Рейн-Вестфалия, Тюрингия, Хамбург, Хесен, Шлезвиг-Холщайн)
Столица - Берлин . По-големи градове - Хамбург, Мюнхен, Кьолн, Франкфурт на Майн, Дортмунд, Дюселдорф, Щутгарт, Лайпиг, Дрезден, Бон.
Държавно устройство: федерална република. Държавен глава -президент, избиран за срок от 5 г. от специално свикано федерално събрание. Законодателен орган - парламент с две камари (Бундестаг и Бундесрат). Изпълнителен орган - правителство с федерален канцлер, който се избира от Бундестага. Министрите се назначават от президента по предложение на канцлера. Всяка провинция има своя конституция, парламент и правителство. През 1949-90 държавата е разделена на Германска демократична република (ГДР) и Федерална република Германия (ФРГ).
История: I хилядолетие пр. Хр. - германските племена се заселват между Рейн и Висла; изтласкват келтите в Галия. 1-5 в. - под римска власт. Началото на 9 в. - германските племена алемани, бавари, тюринги, сакси и др. създават кралства, включени във Франкската държава. 843 - Вердюнският договор слага началото на средновековната германска държава. 10-12 в. - германизация на западно-славянските земи; Отон I основава Свещената Римска империя. 11-13 в. - откъсване на княжества от централната власт. 1273 - управление на Хабсбургите. 15-16 в. - разцвет при император Максимилиян I и Карл IV. 1517 - започва Реформацията. 1524-25 - Селска война в Германия. 1648 - Вестфалският мир утвърждава политическата и религиозната раздробеност на страната. 18 в. - икономически и политически се издига Прусия; управление на Хохенцолерните. 1805 - под протектората на Наполеон I е оформен Рейнският съюз, изключващ Прусия. 1815 - след Виенския конгрес се създава Германският съюз. 1848 - след революцията (виж революции в Европа 1848-49 ) не се постига обединение.След Френско-пруската война (1870-71) се обявява образуването на обединена Германска империя, която присъединява Елзас и Лотарингия. Края на 19 - началото на 20 в. - мощно промишлено развитие, колониални владения в Африка, поява на пангерманизма. 1914-18 - начело на Тройния съюз Германия разпалва I световна война, но претърпява поражение.1919-33 - Ваймарска република. Кризата и инфлацията подпомагат издигането на Националсоциалистическата партия. 30 ян. 1933 - А. Хитлер става канцлер; 1933-34 - установява нацистка диктатура и провъзгласява Третия райх.Септ.1944г. - нападение и завладяване на Полша; начало на Втората световна война. 1945 - разгром на нацистка Германия (безусловна капитулация - 8 май 1945). 1949 - образувани са ФРГ и ГДР.
1990 - поставя се начало на икономическото обединение на двете германски държави чрез създаване на валутен съюз; в Москва е подписан договор, който утвърждава обединението им. 3 окт. 1990 - двете германски държави се обединяват. 1994 - президент Р. Херцог. 1998 - за канцлер е избран Г. Шрьодер, преизбран 2002. 1999 - президент Й. Рау. Германия е членка на ЕС, на ООН.

2.Етногенезис. Езици и диалекти. (Димитрина Младенова)
Точната идентификация на германите е изключително трудна. Според немските хуманисти древните немци тютхен са били германи. Англичаните наричат фламандският език дойч (deutsch). Под влиянието на немския хуманизъм, те възприемат немците като германи, а древните германи като тевтонци. Латинските автори от късната античност използват думата варвари, за да поставят под общ знаменател тези народи, независимо от езика им и ги наричат с имената на техните племена – готи, вандали... За времето след 1 в.пр.н.е. областта между Елба, Одер, Висла в Северна Германия и Скандинавия се обособява културата на етническите групи, които по – късно ще вземат участие във ВПН. Тук спадат алемани, готи, франки и вандали. Тези племена говорят родствени езици, от които водят произхода си съвременните езици от германската група. Съвременната немска езикова общност се е формирала от западногерманските наречия. В рамките на Свещенната Римска империя това придава известно единство. Текстове на немски език започват да се пишат от 750г. насетне. Преди това се е пишело само на латински език. Следователно днес можем да говорим за 12-вековна история на немския език. Понятието “немски” се появява далеч по-късно през 1000г., когато ученият Алемане изтъква, че франкският, байернският, алеманският и саксонският са особени форми на един общ език.
До средата на 14 век латинският все още се счита за официален писмен език в Свещенната Римска империя, която обединява повечето немскоговорящи региони в съвременна Европа. По времето на управлението на Луис ІV, император на Свещенната империя, немският език вече се използва в съдебните документ, т.е. за нуждите на администрацита. Между 1480 – 1500г. се въвежда за официален в градските общини и дворове на Саксония и Майсен и се възприема в университетите в Лайпциг и Витенберг. 1500г. немският език е възприет изцяло в Саксония и Тюрингия и е писменият език на образованите класи. Увеличава се броят на печатните книги на немски, предимно в средноизточните градове – Витенберг и Лайпциг, а също и западните и югозападните – Базел и Аугсбург. Това развитие помага да се намалят регионалните различия и да се стандартизира литературният немски език., който се появява през ¼ на 16 век в източноцентралните градове като Дрезден и Лайпциг, където жителите говорят диалект, основан на средните и горните немски диалекти. Главно чрез превода на Лутер на Библията на немски и неговите памфлети, химни и катехизи високият немски се разпространява от източноцентралните райони към останалите части на Германия. Така, от една страна, високият немски обозначава всички диалекти на немския език, а от друга – литературният немски. До 1600г. литературният немски език окончателно се установява, но неговата съврменна форма се образува 18 век. Продължават да съществуват редица различия по отношение на правописа и изговора. Правописните разлики се изглаждат на конференция през 1901г., на която участват представители на Северна и Южна Германия, Австрия и Швейцария. Създадена е обща система за правопис, която е изложена в Rechtschreibung der deutschen Sprache или Правопис на немския език от немския филолог Конрад Дуден. Различията в произношението обаче са налице. Но в резултат на работата на комисия от университетски преподаватели и интелектуалци се създават норми на произношение, които са възприети частично и са изложени в Deutsche Buhnenaussprache. Речта на високообразованите германци е повлиян от произношението, характерно за техните местни диалекти. Различните немскоговорящи групи като саксонци, шваби, австрийци и швейцарци могат да се разграничат по характеристиките на тяхното произношение.
Днес на немски говорят милиони хора по света – като само в Германия те са приблизително 71 млн. Той се говори още в Австрия, Швейцария и Люксембург. Немският се утвърждава като инструмент в литературата,философията, администрацията и в общуването.

3.Материална култура (Росица Георгиева)
А) Поминъци – земеделие, животновъдство и винопроизводство
Един от основните аспекти на материалната култура е този за поминъците. Определящи в тях са земеделието и животновъдството. Те са образували основите на хранителната продукция. Засаждали са се пшеница, ечемик, ръж, овес и лен, вероятно и просо и някои бобови растения, вероятно дори зеле. Вследствие на непрестанните заселвания рядко е било необходимо да се изкоренява земята. В случай на нужда подготвянето на земята за оран е ставало чрез запалване на огън, за да изгорят дърветата или с изсичане на горите. Основният инструмент за угаряне и разрохване на почвата за сеитба е бил дървеният плуг. Малко се знае за оръдията и методите на сеитба, жътва и обработка на продуктите. Впоследствие плугът се усъвършенства чрез железен палешник. За обработка на зърнени култури са били използвани от началото на нашата ера отделни ръчни мелници. Отглеждат се също и технически култури – захарно цвекло, хмел. Хмелът е суровина за производство на известната немска бира.
Животновъдството е обхващало говедовъдство, свиневъдство, овцевдство, козевъдство, коневъдство и малко птицевъдство, което от 1в.пр.н.е. било засвидетелствано за първи път на север от Централните райони. Животновъдството се базирало на държене на животните на открито, т.е. то е пасищно, като се взимали мерки за предпазване на животните от зимния студ.
Лов, риболов и събирателство обогатяват хранителната продукция и я допълват с продукти, които не се получават от растениевъдство и животновъдство, а именно мед,восък и други подобни. Тези клонове имат второстепенно значение.
Типове земевладение - Начинът, по който се разпределя и обработва земята, зависи не само от ограченията на климата, но също и от регионалните исторически обстоятелства и особено в най-ново време от развитието на икономиката. Разположението на обработваемите земи и структурата на заселване са преминали през множество промени през вековете до големите поземлени реформи и индустриализацията през 19 век. Най-сериозни промени в областта на стопанството и разпределение на селското население стават след 2 световна война. Под влияние на традиционно обособените стандарти, които преобладават през Средновековието и прехода към Ново време и днес през 21 век най-простата структурна форма на земевладение остава фермата. Обикновено фермата се стопансива от 1 семейство и не е пряко свързана със село или общност от хора.Този тип земевладение е традиционен за Германия и е разпространен главно в равнините територии на Северна и Северозападна Германия. Формата на собственост зависи от статута на поземления собственик.До периода на 2 световна война фермите в Германия са ориентирани предимно към обезпечаване собствените нужди на семейството. След голямата реформа, която уедрява поземлените стопанства се създават необходими условия за развитието на пазарно производтсво. Така постепенно малките ферми изчезват, за да бъдат заменени от по-големи стопанства, които концентрират произведствените си сили върху една реколта.
По долините на Мозел и Рейн се отглежда лозя. Римляните са тези, които първи представят виното в Рейн и Мозел. Отрупаните с лозя склонове в долината на Мозел се спускат стръмно надолу към винарските градове. Топлото слънце, каменистата задържаща топлина черноземна почва, допринасят за развитието на винопроизводството в района на Мозел. Най – известните лозя в региона се намират между Тритенхайм и Ерден. По средата между тях се намира старовремският изключително красив град Бернкастел. Вината, бутилирани в тези градове, както и в някои по – малки в долините на Саар и Рювер, са сред най-добрите в Европа. Романтичните крепости и живописни села като Бейлстайн или Тюрандски замък са разположени по бреговете. Известни са и винарните в района на Рейн. Между Асмансхаузен и Хоххайм нито един дворцов бахнкет не би могъл да мине без тях. Хоххайм е дал името си на “hock” – английски термин, с който се обозначават немските бели вина. Ербах, Гайзенхайм с известното му винарско училище, Хатенхайм, Кийдрих и Рюдесхайм са главните центрове на къснозреещите лозя Рийзлинг, които изискват не само южно изложение и защитата на горите, за да израснат, но и отразяването на слънчевата светлина през Рейн и непостоянността на есенните мъгли. Така се създава изключително богатият букет на това вино и неговата сладост. Човек трябва да задържи глътката в устата си преди да я глътне. Колкото по-късно се бере гроздето, толкова по-силен ще е ароматът на виното. От Грюнщад на север до Швайген на границата с Елзас се простират редици лозя, свързани с дългия 80 км немски път на виното. Тук се отглеждат лозя, виното от което може да съперничи на най – добрите от Рейн и Мозел. Докато узрее виното му слагат бадеми, смокини и испански кестени. Така се получава упоителната аромаатна сладост на сортове като Traminer и Gewurztraminer, Sylvaner и други.

Б) Форми на поселищен живот
Поселищният живот в Германия се развива по определени установени във времето стандарти. Днес могат да се видят както отделни ферми, така и Weiler (вайлер – селца, махала) – групи от такива ферми, разположени в югозападните части на Германия и при Алпийския регион. Dorf е също форма на поселищен живот –това е типичното село. По – стар тип поселищна форма е т.нар. Hausedorf – тип селище, организирано около 1 площад или селищен център, където са разположени църквата, административни сгради, кръчми и магазини. От центъра се разклонява мрежа от ръстосани улици. Друг вид селищна структура включва радиалната разновидност на селището. Тази форама е предопределена преди всичко от икономически причини, а не както се е смятало от стремеж за защита. Съществува и друг тип линеарно селище, наречено Reihendorf. При тази разновидност къщите са разположени успоредно на селския път в дължина.

В) Храна и хранене.
Храните и напитките в Германия са изключително разнообразни и се отличават с регионално разделение. Баварецът например се храни и пие по различен начин от живеещия в долината на Рейн, а швабът яде и пие различно от северните германци. Оформя се следното разделение:
Бавария – все още това е земеделски край. Най-известното ястие тук е печено свинско с гарнитура от картофи или хляб, предшествано от супа от дробчета. Тъй нареченото Haxen (хаксен) представлява говеждо месо или свински бут. Това е местно баварско ядене, което предполага здрав апетит. Също много известна е Мюнхенската бяла наденица, която е най-вкусна сутринта. Всички тези блюда се сервират с бира и тъй като ечемикът и хмелът виреят на север и юг от Дунав съществува неизброимо множество от големи и малки пивоварни, които правят бира в различни асортименти според сезона. Най-добра естествено е наливната бира. В планините особено при сурово и студено време се консумира загряваща ракия. (Schnaps). В западна Бавария в района на Allgaeu се произвеждат различни сортове и видове сирене.
Франкония – на север от Дунав преобладават по-различни обичаи отколкото на юг. Тук хората са по-придирчива и предявяват повече изисквания към храната и напитките си. Надениците в частност и преди всичко Нюрембергските варени наденици са специалитет, който се е превърнал в изкуство и задължително се консумира с чаша ароматна франконска бира. Хората в Бамберг са се специализирали в това да придават на бирата онзи специфичен опушен вкус, който я прави неповторима. На северозапад от Нюремберг виното взима превес. Във Вюрцбург то се бутилира в малки обемисти бутилки, т.нар. Bocksbeutel. По стар странен обичай виното се продава в хлебарниците заедно с хляба и малка пържена риба от р.Майн.
Швабия – Езерото Констанца е наречено швабското море и в него се среща изключително вкусната риба Felchen, която е от рода на пъстървата. Консумира се предимно варена и пържена и е чудесно ястие. Подходящо питие към този вид рибно блюдо е виното. Многобройните фабрики за вино произвеждат различни сортове от Sylvaner & Traminer до Riesling & Burgundy. Швабският район се намира северно от езерото Констанц и основните ястия, консумирани тук са - Spaetzle (вид юфка) и Maultaschen. Това са ястия, приготвени от тесто и сервирани с пържен лук и рендосано твърдо сирене. Консумира се с вино, което се прави в Stuttgart и Esslingen.
В Черна гора (Schwarzwald)– Някои традиционни блюда тук са шунка или бекон, които са опушени на огъня от ароматни хвойнови пръчки. Известна е и лучената супа, която върви с южнобаденско вино. Изключително вкусен е и тъмният мед от ела, без който нито една закуска не е пълна. Kirschwasser – черешова ракия, Himberggeist – ракия от малини и черногорски черешов пай – те могат да се купят във всяка сладкарница, но само в Баден-Баден те са толкова меки и пухкави и апетитни,каквито трябва да са оригиналните сладкиши.
По бреговете на Рейн – най – добрите аспержи в Германия се отглеждат в Schwetzigen на юг от Manheim, където расте по високите полета и се събира през май и юни. Може да се приготвя по много начини. Може да се яде топло и студено в над 30 различни блюда. Дори има фестивал на аспержите. В Палатинейт и в Рейн вината доминират в менюто и не може да става на въпрос какво да се пие с това блюдо. С този сорт вина си върви хрупкава наденица и свински бут и дроб, бяло сирене или сирене от Майнц. Във Франкфурт ябълковото вино с местното название Apfelwoi се консумира с наденички или котлети. В Hessen го ядат с пушено свинско, а в Cologne ядат Reibekuchen – вид палачинка от рендосани картофи, която може да се яде с бира или вино.
Вестфалия и Долна Саксония– Във Whestphalia и Muensterland начинът на живот на северните германци започва да се усеща. По-суровият климат изисква и по-силна храна и селските ястия доминират. Най-известно от тях е вестфалската шунка, която е исторически немски специалитет, тъй като по времето на римските императори я доставяли в Рим през Алпите. Долносаксонски Goettingen е известен с университета си и надениците, както е написал Хайнрих Хайне. Това се пие с Steinhaeger – хвойнова ракия, царевично бренди и aqua vitae - жива вода. В района на Luеneberg се отглежда специален вид овца, от чието месо правят много местни блюда и с него консумират Ratzeputz, което е изключително силно бренди и се праи от билки. Местните го наричат дяволско питие.
Северна Германия – В Северна Германия и крайбрежния район се консумира риба и всички рибни продукти, които морето може да даде. Местното меню включва варена или пушена Змиорка, Камбала, Калкан, Скариди, Морски раци и Омари. Тук те са най - вкусни и пресни. Друго любимо блюдо тук е т.нар. Eintopf – в него слагат различни видове месо, режат зеленчуци и картофи и го варят всичко това заедно. Много блюда са въведени от мореплавателите, например Labskaus, което се прави от осолено говеждо, картофи, лук и херинга. В Киел правят отлична киелска цаца, която я пакетират в дървени кутии, а в Хамбург специалитета е супа от змиорки. Наистина няма лози в района на Северна и Прибалтийска Германия, но трите големи ханзейски града, в частност Любек са известни винени центрове. Доказателство за това са големите винарски изби в стария град. От векове Любек е важен център на внос и износ и търговия. Внася се френско червено вино от Бордо (Bordeaux) и Бургундско. Големите сводести изби по кейовете са изключително удобни, тъй като поддържат една температура и имат минарелогично влияние върху тези изключително благородни червени вина. Във Фленсбург (Flensburg) се внася ром от Централна Америка, който стои в основата на горещия грог – едно от популярните и почти крайно необходимите горещи питиета по северния бряг. Берлин също има своите специалитети – Eisbein – пача от свински крачета. Това е варен или маринован джулан от свинско с кисело зеле,другите като свински ребра, варени наденици и кюфтета са също толкова известни колкото берлинските понички. И Weisse mit Schuss, т.е.светла бира с малинов сироп, което се смесва и раздрусва, което е отлично лятно питие, идващо от Германия.
В Германия си има някои привички, свързани с храната и храненето. В немския дом си има точно определени часове за хранене. Семействата се хранят заедно и не бива да се закъснява, защото това се счита за мкного грубо и невъзпитано. 12:00 е часът за обяд за всички. Хората излизат в 12:00 от работа и се прибират в къщи, за да се нахранят със семействата си. Почти всички магазини и офиси затварят в 12:00 и не отварят до 13 или 14:00. Това е поради специален закон, който определя кога да се отварят магазините. Обядът е най-важното ядене за деня в Германия. След обяд е тъй нареченият спокоен час. В това време не може да се пуска радио и не е учтиво да търсите хората по домовете им. В Германия вечерята е лека и различните семейства вечерят по различно време. Яде се хляб със сирене, шунка, пушена наденица и салата.
Даване на подаръци : Ако сте поканен на вечеря в немски дом, винаги носете малък подарък – бутилка вино, бонбони, цветя или евентуално книга, която ще е интересна за домакина. Подаряването на немско вино може да се приеме като обида към избата на домакина, но с вносното вино, за предпочитане българско, всичко е наред.
Букетът трябва да е от не четен брой цветя (но не тринадесет). Червените рози имат романтичен привкус, а белите лилии са за погребения. В Северна Германия често на гроба се засажда пирен (ерика), за това, ако сте в тази част на страната, убедете се, че той не участва в аранжировката на букета. Когато става въпрос за бизнес подаръци, избягвайте всякаква екстравагантност. Хубава химикалка, пури, сребърна рамка за картина или джобен калкулатор биха били подходящи, както и бутилка качествено шотландско уиски, коняк, Sekt (немско пенливо вино), Schnaps (немска ракия) или българско вино от добра реколта. Може да бъдете и по-изобретателни и да изберете компютърен софтуер: игра на шах например или енциклопедия. Парфюмът или дрехите (с изключение евентуално на шал или вратовръзка) се смятат за прекалено лични подаръци. Подарък в пари вероятно ще се приеме като обида, унижение или непочтеност и може да се обърне срещу този, който го дава.

4. Духовна култура (Димитрина Младенова)
А) Календарни празници
От духовната култура на Германия са разгледани календарната и семейната обичайно – обредна система. Поради невъзможност да се обърне внимание на всичко, акцентът ще падне върху няколко интересни календарни обичаи в Германия като Коледа, Тримата крале, няколко от по – известните празници. и най – подробно върху Карнавал .
Общ преглед на празниците : FESTE, GEDENK- UND FEIERTAGE
Neujahr (1.1.) - Нова година
Heilige Drei Kоnige (6.1.) Богоявление, Кръстение Господне – отбелязва посещението на тримата крале при детето Исус.Празнува се само в Бавария и Баден-Вюртемберг
Maria Lichtmess (2.2.) - Сретение Богородично (католически)
Valentinstag (14.2.)- Св. Валентин (Ден на влюбените)
Fastnacht- Навечерието на Великия пост, Сирница
Fastnachtmontag Schweiz, Rosenmontag Първият понеделник от Великия пост
Aschermittwoch Чиста сряда (след Заговезни)
Fastenzeit, Passionszeit Велики пости
Maria Verкundigung (25.3.) Благовещение
Palmsonntag Неделята преди Великден, Връбница, Цветница
Karwoche Седмицата преди Великден, Страстната неделя
G rundonnerstag Велики четвъртък
Karfreitag - Разпети Петък
Ostern -Великден март/април
Ostersonntag- Първият ден от Великден
Ostermontag -Вторият ден от Великден
Maifeiertag (1.5.) -Първомайски празник
Europatag (9.5.) Ден на Европа
Muttertag (2. Sonntag im Mai) Ден на майката
Christi Himmelfahrt (40. Tag nach Ostern) Възнесение Христово – отбелязва се Христовото възнесение (40 дни след Великден) май/юни
Pfingsten -Петдесетница, Света Троица – отбелязва се слизането на Светия дух при Христовите апостоли май/юни
Pfingstsonntag -Неделята на Петдесетница
Pfingstmontag - Понеделникът на Петдесетница
Fronleichnam - Тяло Господне –празнува се в Баден-Вюртемберг, Бавария, Хесен, Северен Рейн-Вестфалия, Райнланд-Пфалц, Саар, Саксония и Тюрингия
V erklarung Christi (6.8.) Преображение Господне
Maria Himmelfahrt (15.8.) -Успение Богородично –отбелязва се възнесението на Дева Мария.В Бавария и провинция Саар
Erntedankfest (1. Sonntag im Oktober) Ден на плодородието
Tag der deutschen Einheit (3.10.) Национален празник на Германия / Ден на
германското единство –денят на обединението на Източна и Западна Германия.
Reformationstag (31.10.) -Ден на Реформацията – отбелязва реформаторското движение на Мартин Лутер . В новите провинциите – бившата Източна Германия (Бранденбург, Мекленбург-Предна Померания, Саксония, Саксония-Анхалт и Тюрингия)
Allerheiligen (1.11.) - Вси светии (Баден-Вюртемберг, Бавария, Северен Рейн-Вестфалия, Райнланд-Пфалц и Саар)
Allerseelen ( 2.11.) Задушница
Volkstrauertag Задушница; Ден на покойника
Buszlig;- und Bettag (Mittwoch vor dem Totensonntag) Deutschland Ден за молитва и покаяние (Саар)
Totensonntag (letzter Sonntag des Kirchenjahres) Помен за починалите
Advent, Adventszeit (vierwochige Zeit vor W eihnachten) Адвент (четири седмици преди Коледа)
Advent, 2. Advent, 3. Advent 1., 2., 3., Адвент
Nikolaustag (6.12.) Никулден
Heiliger Abend, Heiligabend, Weihnachtsabend (24.12.) Бъдни вечер
Weihnachten (25.12.) Коледа, Рождество Христово
1., 2. Weihnachtstag - Първи, втори ден от коледните празници
Silvester, Neujahr Нова година
Fruhlingsanfang (Fruhjahrs- Tagundnachtgleiche) Първа пролет (пролетно равноденствие)
Sommeranfang Първият ден от лятото
Herbstanfang (Herbst- Tagundnachtgleiche) Първият ден от есента (есенно равноденствие )
Winteranfang Първият ден от зимата
Hochzeit Сватба
Polterabend Тържество в дома на младоженците вечерта преди сватбата
Richtfest Тържество при завършване строежа на нов дом/ при изграждане на покрива

Типични празници на германците :
Schuetzenfest – състезание по стрелба. Този фестивал се корени в еснафите и братствата, характерни за Късното Средновековие. Тогава големи групи фермери и занаятчии действали като благотворителни организации или групи за предпазване на селата си. Днес този празник се празнува в цяла Германия, главно от юни до август. Хората в селските райони се събират заедно на фестивали, чиито апогей са състезанията по стрелба. Състезателите стрелят по дървени фигури, а победителят го коронясват за крал. Той дори си има кралица. Веселието е изключително и цялото село взима участие в него. Трае няколко дни.
Weiberfastnacht – женски карнавал. Този празник се празнува в цяла Германия през февруари или март според подвижния празник Великден. В древно време това било възможност за обикновените хора да се опълчат наужким срещу по – висшите. Днес на този ден жените правят каквото си поискат, най-често отрязват вратовръзките или връзките за обувки на мъжете си. Ето защо на този ден мъжете носят на – старите си вратовръзки. Този ден е част от Карнавала.
Schultueten е друга типично немска традиция. Това са огромни, ярко украсени хартиени фунии, пълни със сладкиши, които се подаряват на децата в първия им учебен ден (да”подсладят” израстването им). Обикновено фуниите са големи колкото самите деца.

Коледа :
Това е един от най-важните празници в страната. На Nikolaus (Никулден, 6-ти декември) се раздават торбички с бонбони както на децата, така и на възрастните и на колегите. Шефовете понякога подаряват на работниците шоколадови фигурки на св.Николай. Всички, включително и нехристияни, се очаква да поздравяват с Frohe Weihnachten (Весела Коледа) на Бъдни вечер и на Коледа. От този ден до 31 декември поздравът става Guten Rutsch ins Neue Jahr (буквално “добро плъзгане в новата година”).
По време на коледните пости на входната врата се закичва венец. Понякога над камината или на масата се слага друг венец с четири свещи Adventskranz – като по една се пали всяка от четирите недели преди Коледа. На децата се подаряват специални календари за постите Adventskalender с изрязани прозорчета за всеки ден до Коледа в които има шоколадови фигурки . Повечето градове имат коледни пазари (Der Weihnachtsmarkt или Christkindlmarkt) на главния площад, където се продават както украси, свещи, играчки и сезонни сладки, така и бижутерия, кашмирени шалове и др. (Пазарът в Нюрнберг е един от най-старите и най-големите в Европа.)
През Средновековието на Бъдни вечер се играели мистерии за живота на Адам и Ева, с украсени елхи представляващи Дървото на живота, от което Ева откъснала ябълката, станала причина за изгонването им от рая. Традицията да се украсяват елхи всъщност е немска и през 80-те години на XIX век в Тюрингия майсторите стъклари открили техниката за производство на стъклени камбанки, топки и други украси за елхата. (Днес понякога елхите все още се украсяват с истински запалени свещи.). Друг немски принос е песента “Тиха нощ, свята нощ”, композирана през 1818 година в малък град до Залцбург, Австрия. Тя била написана в последния момент преди празника от един свещеник и един църковен органист. В различните части на страната св. Николай е известен под различни имена, включително Weihnachtsmann (Коледен човек), Christkind (Коледно дете), Пепелив човек и Рунтаво палто. Понякога го придружава Knecht Ruprecht, намръщено същество, което носи наръч пръчки – да напомня на децата да слушат. Магазините и офисите затварят на обед преди Бъдни вечер. Вечерта, след лека вечеря, семействата се събират във всекидневната да пеят коледни пени и да си разменят подаръци. В католическите райони вечерта завършва със среднощно богослужение в местната църква.Коледните ястия включват Christstollen (хляб замесен със стафиди, бадеми и сушени плодове), Lebkuchen (сладкиш подправен с джинджифил), Rumtopf (летни плодове, запазени в ром и сервирани върху торта или сладолед), Glühwein ( греяно вино) и марципан в различни форми.

Трима крале:
От векове църковните календари на Изтока и Запада са съгласни в едно – че има 12 дни на Коледа и че те започват със самата коледна вечер и свършват на 6 януари. Тези 12 дни завършват с празник, наречен “Отдаване почит на Бога”. Той се празнува на 6 януари и е известен още като ден на тримата крале или мъдреци. Това са Каспар, Мелчиор и Балтазар. Според старата библейска легенда тези трима крале/мъдреци видели в нощта, когато се родил Иисус блестяща ярка звезда. Последвали я до Витлеем, намерили малкия Иисус и му се поклонили, като го дарили със злато и тамян. Последният ден на Коледа идва със свои собствени традиции, ритуали и символи. Изпълнителите на коледни песни ходят от къща на къща. В много домове свалят тогава коледното дръвче, а другаде го изгарят на клада. За децата това е особено радостно събитие, защото освен, че махат дървото, те го и “ограбват”, т.е. изяждат всичките увити във фолио сладкишчета и шоколадови фигурки,с които преди това са го украсили.
Вечерта преди празника на тримата крале традиционно се казват молитви, запалват се ароматни билки. Вратите на дома се напръскват със светена вода и стопанинът написва с тебешир К+М+Б и годината, която предстои на вратата и казва – “Каспар, Мелчиор и Балтазар запазете ни и тази година от наводнение и пожари”. Традиционно тези съкращения се превеждат с имената на тримата крале, но според църквата това значи Christus Mansionem Benedictat или “Бог да благослови този дом”. Обичаят да се пее – “звездни певци” напомня за пътуването на тримата крале е все още жив в Бавария и Австрия. Започвайки с нощта на НГ чак до 6 януари децата, облечени като крале и държащи в ръце голяма звезда, обикалят от врата на врата, като пеят коледни песни и специална песен на тримата крале. Срещу това получават пари или сладкиши. Преди събраните по този начин дарения отивали за “бедни семейства”, а днес за благотворителност на църквата или за Третия свят.

Карнавал – Fastnnacht – Fasching – Karneval :
Карнавалът, който се провежда преди Великите пости, трае от ноември до март. Празникът датира от древни времена, когато се е вярвало, че зимните духове трябва да се изгонят, за да дойде пролетта. По време на Fasching, известен също така като die Tollen Tage ( „ лудите дни“), бизнесът замира и дори сериозните германци се отпускат … до известна степен. Трите основни дни на Fasching са Weiber Fasnacht (когато жените могат да срязват надве вратовръзките на всички мъже, които видят); Розовият понеделник (Rosenmontag – денят на големите паради) и Fastnacht, което буквално означава “Нощ на постене”, но всъщност хората ядат, пият и шумно се веселят от сърце цял ден и цяла вечер.Танците свършват точно в полунощ, когато Пепеляната сряда (Aschermittwoch – Чиста / Пепелява сряда след Заговезни) известява началото на постите. В провинция Рейн карнавалът е през октомври, а тогава е известният мюнхенски Oktoberfest – две седмици, посветени на пиене на бира, ядене и баварска музика на живо.
Карнавал се празнува на много места по света и представлява съвкупност от ритуали и обреди за плодородие и гонене на зимата. Неговото съществуване и произход е добре документирано в ранната митология и примитивните рисунки. В центъра на примитивните религиозни обреди и ритуали стои маската, танцът и процесията. Желанието на човека да се преоблече, да се скрие,да приеме различна роля е стар, колкото самото човечество. Обредите, свързани с плодородието, често прерастват в оргаистични тържества, които се провеждат от много старо време. Fastnasht – вечерта преди започването на постите, се нарича така по името на вторника преди Пепеляна сряда. Fastnasht е последният празник преди постите. Точната дата зависи от Великден, който винаги се пада в неделята след първото пълнолуние от пролетното равноденствие на 21 март. От 13 век насетне празникът започва все по-рано и по-рано от Пепеляна сряда. Големите празненства, свързани със смяната на сезоните по време на зимното слънцестоене, основно били регулирани от църквата във времето между 6 януари и Пепеляна сряда. Това е т.нар. Карнавален сезон.По такъв начин кулминацията на карнавала – последните три дена преди Пепеляна сряда, които включват и Розовия понеделник се падат между средата на февруари и средата на март и това е Alte Fasnacht. Той започва в четвъртък след Пепеляна сряда и завършва с неделята на пламъците Funkensonntag – това е церемониално изгаряне на Fastnasht. Има 40 дни пости, но ако се броят неделите постите стават 46 дена. Църквата ги изключвала от поста и ги нарекла малки великдени. В някой от градовете и селата в района около езерото Констанц все още се придържат към старата традиция да броят неделите като дни на поста. Така Великден се пада 6 дена по-близо до Поста. Кладите на Funkensonntag са документирани още от 15 век и започват да се правят в отговор на изискването на църквата да има подходящ завършек на карнавалните тържества чрез публично изгаряне на духа на Fastnacht. Хората винаги използват последните дни преди поста, за да се забавляват най-много. В миналото по време на 40-те дни пост ревностните католици трябвало да се придържат към много строги ограничения, свързани с яденето, пиенето и секса. Тези забрани предизвикали появата на настроения “да живееш за мига” и да задоволиш нуждите на тялото си. По този начин се възобновява психологическия баланс. Днес само Пепеляна сряда и Разпети петък преди Великден се считат за дни на поста, но католиците все още странят от публични забавления по време на поста. Посред зимните меланхолични настроения каранавалът внася приповдигнатост. С това се обяснява неговото широко разпространение в Германия.
Много учени обясняват произхода на карнавалните традиции с предхристиянски, тевтонски или келтски ритуали. Но едно по-ново изследване доказа, че много черти на карнавала могат да бъдат отнесени към фестивалите, свързани с края на годината, които се празнуват по време на зимното слънцестоене като раждането на слънчевия бог се чества не само от германците, но и от египтяните, сирийците и римляните под различни имена. В Рим има две празненства, които повлияват върху Карнавал. Около 25 Декември се празнували Сатурналиите – древноримски празненства в чест на Сатурн, покровител на плодородието и благосъстоянието. Сатурн бил римският бог на мира и изобилието и за периода на неговите тържества всички са равни. Фестивалът на Сатурн е известен с временното отстраняване на властта на висште над нисшите класи и на господарите над робите. Установеният ред бил обърнат с главата надолу – мъжете се обличали като жени, а господарите слугували на робите. Избирало се специален регент. Това е предшественикът на съвременния принц на Карнавала. За периода на карнавала се избира един крал, който трябва да ръководи церемониите и да налага най – смешни заповеди. Терминът Карнавал неправилно се смята, че произлиза от италианското Carne –месо и vale-чао. Всъщност произлиза от латинското Carrus navalis – корабът на глупаците. Във Вавилон един прекрасно украсен кораб на колела бил бутан от вярващите и бил закарван до гробницата на бог Мардук. Подобни корабни представления били част от обредите, посветени на египетската богиня Изида. Култът към Изида, след като бил пренесен в Гърция, се установил в Рим до християнско време. Честванията на богинята Изида имат паралели и с други култури : така например германците чествали майката – земя Nerthus, богиня на плодородието с подобни ритуали. Тези езически ритуали останали до Средновековието. Християнската църква се борила срещу тях с всички свои средства, но не успяла да ги изкорени. През 1133г. Абат Рудолф от Бенедиктинското абатство в Източна Белгия описва един пролетен фестивал, по време на който селяните построили кораб на колела в Cornelimunster и го закарали до Mastriht и след това в Tongress като населението през цялото време отдавало почести.
През 1494г. във времето на Fastnacht Себастиан Брант-доктор по право и поезия в университета в Базел, Швейцария, публикува “Das Narrenschiff” - корабът на глупаците, в който описва поведението им и вида им. В предговора към първото издание те са описани като хора с шапки с магарешки уши, които завършват със звънци. На върха на главата се слага петелски гребен и пада назад към гърба. Корабът, който е пълен с облечени по този начин хора плава по Рейн. Има специално дърво на тези “глупаци”, което е украсено с цветя и панделки. Това се свързва със средновековната иконография на дървото на познанието и това на живота. Тъй като тези празненства не могли да бъдат унищожени от църквата, те прсто били надарени с нов символ и адаптирани към християнски календар. Carrus navalis се превърнал в корабът на глупаците, които Себастиян Брант описва като грешници, осъдени на смърт заради глупостта си. Carne vale станало част от римокатолическата църковна година и днес тези луди зимни дни, посветени на веселие, които предшестват поста са известни под името Карнавал. До Средновековието карнавалните тържества са изключително опростени. От Средновековието насетне много кралски дворове в Германия възприемат обичая и го превръщат в средство за демонстриране на разкош. Около 1500г. по времето на император Максимилиан имало маскени балове и турнири. Те постигнали кулминационното си развитие през 17 и 18в., когато фолклорните елементи и кралските церемонии и венецианското влияние прераснали в невиждано забавление.
Fastnacht или Karneval обясняват обичаите в края на зимата, чието начало е дори преди християнизацията. По – дългите дни и новият растеж и живот на природата се отбелязвали с празненства в централмите и северните части на Европа. В Бавария и Австрия това се нарича Fasching, в Мюнхен веселието от улиците се пренесло в балните зали. Fasching със своите балове и срещи на интелектуалците се превърнало в мода през 19век. Във Франкония празнуват Fosnat. В Buchen групи хора се събират, за да празнуват франконския парад на глупаците. В Nurnberg бягането с маски с брада има своите корени във въстанието на местните занаятчии, които през 1348-49г. се опълчили срещу силната олигархия, управляваща града. В Алемано-швабската област Fastnacht запазва повечето от своите примитивни черти. Karneval по бреговете на Рейн се превърнал в привилегия на буржоазията. В Майнц се казва Fasenacht.
В Северна Германия карнавалът е почти изчезнал. От реформацията на Мартин Лутер – в северна и източна част са лутерани, а в южната и западната са римокатолици, но има и много смесени общности. От 19 век някои елементи на карнавала са се разпространили в протестантската област. Издигащите се средни класове от протестантските градове започнали да следват примера на дворовете и да си организирват маскаради и балове. Днес почти няма град в Германия,в който да не си организират маскаради.Карнавалните паради се организират дори в протестантски градове като Франкфурт. От 19 век насетне религиозната свобода и повишената мобилност на населението, резултат от индустриализацията, е довела до смесване на общностите. Тази тенденция се повишава и след 2световна война, тъй като повече от 12 млн.души се преселва от Източна в Западна Германия.
Традициите са различни, но две неща си остават едни и същи – шумът и маските. Нивото на шума достига огромни размери с разпространението на Guggenmusik от Базел към всички части на немскоговоряща Европа. Обществата, организиращи Fastnacht, имат свои костюми и общо решават как да се облекат всички. Докато в градове, където Fasching се празнува, изборът на костюма си остава личен.Празненствата, танците и баловете се съпровождат от маскаради. В много градове си избират принц на карнавала и към него се обръщат с титлата “Ваше откачено височество”. Той се избира заедно със своята принцеса, избира му се и кралски двор и е натоварен със задачата да ръководи целия парад. Големите карнавални шествия с маршируващи хора и маскирани танцьори са особено живописни в Cologne I Mainz, където е граждански дълг да се присъединиш към забавлението. В рейнските празненства в последния ден на карнавала прди Велики пости управляващата луда кралска двойка заедно с целия си двор се изнасят в Kметството, където управляват до полунощ, когато приключва парада. В алеманския Fastnacht много стари карнавални традиции са запазени. В тези тържества има ужасяващи архаични маски – те могат да имат връзка с предхристиянските обичаи за плодородие, чиято цел е да прогонят зимата и приеме новия възраждащ се живот. Те се изпълнявали само от мъже. Отделни групи от неженени млади мъже също се присъединяват към празненствата. В градовете и селата, където се празнува алеманският Fastnacht, има по няколко сдружения на глупаците и всяко една от тях има своя собствена история и традиция, която се изразява в костюмите и ритуалите на групата. Всички членове носят едни и същи дрехи и се подчиняват на едни и същи ритуали. Използват се ръчно направени красиво резбовани дървени маски. Представя се мъдрия глупак с бледи,ведри,спокоийни лица, плашещи вещици с гротескни черти и маско на животни от всички видове. Всички те са митологични същества, присъстващи в местния фолклор.
В протестантския Базел Fastnacht започва с Morgenstreich (сутрешна лудория) в понеделник, последван от Пепеляна сряда и продължава до другата сряда.
Различните карнавали в различните части на Германия се отличават с разнообразие, но всички те имат нещо общо и това са Лудите дни (Die tolle Tage) или чудното време (narrische Zeit). Участниците се наричат глупаци. В деня преди Пепеляна сряда има паради, на които отделните гилдии се посещават една друга и заедно ядат, пият и се веселят.
Освен правото да празнуват карнавала с всички останали, глупаците имат традиционната привилегия да упражняват свое собдствено правосъдие. Общи за всички видове карнавални празници са съдилищата на глупаците. Членове на общността, които са нарушли неписаните норми на поведение, са осъждани. Представителите на публичната власт организират паради т.е. срещи Sitzungen, където публичните събития се разискват и коментират с ирония. Тази черта на карнавала е осбено разпространена в Майнц, където тя е традиция още от 19 век. Това дава възможност за безопасен протест.
Модерните карнавали ни навяват представата за ралигиозни процеси и фестивални паради на бароковите дворове. В този карнавал е лесно да се включиш. Малка група хора си правят техен спектакъл в рамките на парада, а всички останали изпълват улиците и се забавляват, купуват и носят медали и пеят карнавални песни; а друга част просто гледа карнавала по ТВ. Публичните балове и частните партита са също важни. Този тип карнавал започва да измества по-старите форми. Дори се появяват нови и нови карнавални песни, които навлизат отвън.
В Дюселдорф карнавалът се празнува по следния начин : На 11 ноември, точно в 11 часа и 11 минути на площада започва истинско зрелище. Точно в този час е официалното откриване на грандиозните карнавални празненства, които продължават не дни, а месеци. "Сезонът на лудите", както доста сполучливо наричат този карнавал, започва с появата на Възкръсналия, който всъщност символизира смъртта. Той произнася реч пред общината, по правило изпълнена с шеги и закачки, макар и, обяснимо, малко зловещи. В отговор слово в същия дух държи и кметът. А множеството пее и се клати наляво-надясно в дълги редици. Дюселдорфският карнавал е не просто спонтанно организирано забавление. Подготвя го комитет, в който участват представители на 60 сдружения. Те следят за всички карнавални прояви, които са буквално стотици и всеки път, точно за Нова година, избират двойка на сезона - "принц" и "принцеса", които стават символ на фестивала. Последният етап, наречен "лудите дни", е най-важният - редят се ритуали. Кулминацията е Розовият понеделник, но още предишния четвъртък властта в града символично се предава на така наречените "стари" жени, които всъщност са най-запалените участнички в карнавала. Те "превземат" общината и пазара на Карловия площад. Дамите почти нападат мъжете, които им попаднат, и ако не друго, задължително се сдобиват с по един трофей - вратовръзките им.В Розовия понеделник 60 украсени по най-шантав начин различни автомобили, трактори, които теглят платформи, множество оркестри, 150 коня и доброволци пешаци оформят шествие, дълго 4-5 км. Шарената колона винаги е приветствана с бурни възгласи от зрители, които достигат до 1 млн. За сигурността на празнуващите се грижат 800 полицаи и 600 лекари и медицински сестри. За радост на всички организаторите разпръсват 20 т бонбони и огромно количество конфети. Последна е Пепелната сряда. Тогава, почти като при жертвоприношение, Възкръсналият се изгаря на клада и това е смъртта на Смъртта. И краят на карнавала.

Б) Семейна обредност - Сватба :
Преходите от жизнения цикъл са антропологични константи, които са познати на всички хора и общества и в много култури са се развили ритуали на прехода. Те придават символично значение на пространството между една жизнена фаза и друга, на разделянето със старото и на подготовка за новото. Това се отнася с най – голяма сила за семейните обреди – раждане, сватба, смърт. Ще се спра на обичаите на немската сватба.
Няколко седмици преди сватбата се прави Junggesellenabschied, което ще рече сбогуване с ергена и това всъщност представлява немкото ергенско парти.
Роклята на булката може да бъде наследство от рода или да е на по – голяма сестра или майка, или може да бъде закупена нова рокля. Самата рокля представлява сложна изработка от конци, лъскави ленти, изкуствени цветя, перли, панделки и фиби.
Младите момичета, които участват в сватбената церемония, носят венци, направени от истински цветя. Това са т.нар. “сватбени момичета”. Те носят кошници с цветя и това най – често са момини сълзи. Те заемат второто място по популярност за сватбите – първото място е за розата. Орхидеите са характени повече за модерните сватби.
Всички знаят, че годежните пръстени по време на сватбената церемония се носят на лявата ръка, а след нея се пренасят на дясната. Съгласно ранна сватбена традиция, багажът на булката се кара до нейния бъдещ дом с кола, с шофьор и музиканти. На прага младоженецът посреща булката с кана бира, а тя му дава чифт обувки, риза, която тя самата е изпрела и изтъкала и ключ от нейната сватбена ракла. Вечерта преди сватбеното тържество се нарича Polterabend (шумната вечер). На тази вечер младоженците биват закачани и всички се майтапат с тях. Polterabend е една-две вечери преди сключването на брак (задължително граждански, обикновено в кметството, понякога след гражданската церемония има и църковна, но Църквата венчава само членове на собственото си паство) младите канят голяма група роднини, приятели, колеги и познати на весело празненство, наречено Polterabend. Наред с подаръците, гостите носят и керамични чаши, чинии и други подобни, които разбиват в земята – езически обичай, първоначално извършван, за да се прогони лошото и нещастието. Вярва се, че счупените парченца ще донесът щастие и късмет на младоженците. Бъдещите младоженци сами почистват, след което има ядене и веселби. Всеки гост може да носи и специална храна. Веселбата продължава до ранни зори и може да бъде последвана от закуска в дома на родителите на младоженката.
На сватбената сутрин на гостите се сервира “сутрешна супа” или “сватбена супа”. В повечето случаи църковната сватба се състои в късната сутрин. В много части на Германия когато свещенникът подава ръце на младоженците и двамата се опитват да вземат горната му ръка. Стига се до сборичкване на ръцете, което често пъти е преустановено, като свещенникът подава горната си ръка на младоженеца. Един от двамата, обикновено булката, се опитва да постави своят крак на върха на обувката на мъжа си, т.е. да го настъпи. Когато двамата коленичат пред свещенника, младоженецът застъпва част от роклята на булката, като това символизира, че ще я държи в ред и дсциплина. Когато се изправя младоженката, тя настъпва мъжа по крака, за да отстои себе си.
Основен момент от сватбата е “Завързването на двойката” – това представлява следното : пътят на двойката се препречва от червени панделки и гирлянди с цветя. Младоженецът трябва да откупи себе си и жена си чрез пари или обещание за парти. Това се случва на излизане от църквата.
Друг основен момент от немската сватба е отвличането на булката. Докато всички са в кръчмата, булката бива скривана в някоя от задните стаи на кръчмата, а младоженецът се опитва да познае, къде се намира тя. Ако не успее, той трябва да черпи всички в бара, за да му кажат, къде е тя. Няма нужда да се споменава, че той се чувства изключително неловко и засрамено, когато не успее да я намери.
След сватбената церемония има тържество с ядене, пиене и танци. Първият танц е за новата двойка, следвани от роднински двойки. След първите няколко танца е т.нар. “Танц за пари”, при който гостите дават пари на сватбената двойка, за да танцуват с тях. На лош късмет е да премериш венеца на булката или да се свали венецът въобще преди полунощ. Тогава той бива заменен с шапчица с връзки. Очите на булката са завързани. Около нея танцуват младоженецът, неговите най – добри приятели и шаферките и булката трябва да хване шаферка. След това омъжените жени завързват тази сватбена шапчица на въпросната хваната мома и тя трябва да танцува с всички роднини от страна на младоженеца около три запалени свещи на пода. Ако те не загаснат до края на танцуването, значи брачният живот ще бъде спокоен и лесен.
В дома на младоженците новата двойка споделя парче хляб, което символизира, че те никога няма да имат малко храна. В някои региони булката я пращат в кухнята, за да сложи тя първо сол в супата. Друга по – обща традиция е младоженецът да пренесе булката на ръце през прага на техния нов дом.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Дойков, В. ; Дерменджиев, Ат; Янков, Р.; Дерменджиева, Ст. “Германия – в центъра на Европа”.;
Welcome to Germany – пътеводител;
Germanen, Slawen, Deutsche – Forschungen zu ihrer Ethnogenese;
Aichert,Eva & Paxmann,Christine – “Wir feiern Fasching, Fastnacht, Karneval”;
Basler Autoren – “Fastnachtsgeschichte”;
Becker – Huberti, Manfred – “Lexikon der Brauche und Feste”;
Beitl, Richard – “Fastnacht, ein Fruhlingsfest”;
Encyclopedia Britanica; Microsoft Encarta 97 Encyclopedia;
Becker – Huberti, Manfred – “Lexikon der Brauche und Feste”;
Herbert Dettweiler – “Brauchtum im Lehmingen”;