Какво влияние оказва немският романтизъм на българската етнография през Възраждането

Мина Чавдарова Христова, Етнология, 2009 г.

Трайният интерес към фолклора у европейските народи се появява през XVIII в. – периодът на зараждането и подема на буржоазните нации. Това е епохата на романтизма – едно сложно идеологическо и художествено явление, в което се отразява борческият устрем и пробуденото национално съзнание след Френската буржоазна революция, подемът на националноосвободителните движения у редица европейски народи, борещи се срещу националното потисничество и феодалния деспотизъм. Именно поради това романтиците се осланят на фолклора като скрепителен елемент, който да събуди и укрепи националното самосъзнание.

В края на ХVIII и началото на XIX в. Свещената римска империя се оказва в изключително сложна политическа ситуация, застрашаваща бъдещето й. През 1806 г. немските земи попадат под окупацията на Наполеоновата войска, като това слага край на съществуването на империята. През 1815 година в следствие на решенията , взети на Виенския конгрес, немските земи се разделят на 39 отделни държавни единици, всяка от които притежава свое отделно държавно устройство и следва собствена религия. Единственото общо между тях остава общият им език и славното историческо минало. Така се оказва, че периодът 1806 – 1815 година, е един от най – динамичните в историята на немския народ. Окупацията, присъствието на наполеоновите войски, създават противоречива ситуация: от една страна окупаторите тласкат германския народ да възприеме френските държавно – правови образци, а от друга именно в този период сред народа се пробуждат патриотични чувства, антифренски настроения, които довеждат до съпротива срещу чуждото нашествие.

Интелигенцията започва ясно да осъзнава пагубната сила на окупацията, способна да прекрати съществуването на немския народ. Именно в този период се създава мощното течение на Немския романтизъм, чиято цел е събуждане и закрепване на националното самосъзнание, чрез създаването на романтичен култ към стародавната слава и вековната традиция на немския народ, към неговото славно минало. Единствено по този начин би могла да бъде осъществена и идеята на това движение – да бъде изградена една нова немска цивилизация (нация) на основата на едрите земевладелци и класата на търговците и индустриалците.

В тези условия през 1778 – 1779 г. в Германия излиза прочутият сборник “Гласовете на народите в песни”, чийто автор е немският философ и поет Йохан Годфрид Хердер. Виден представител на немския романтизъм, той говори за Volk /народ/, обединен около общ език - пазител и носител на общото наследство. Според него в народната поезия, основана на този език, може да се открие колективната душа на народа. По този начин Хердер издига езика като основен консолидиращ елемент за всяка нация – уникална сама по себе си и равностойна на всяка друга нация. Примерът на Хердер оказва силно въздействие върху немските романтици. Така неговият последовател Георг Вилхелм Фридрих Хегел започва да борави с понятието “дух на народа” и застава зад идеята, че всеки народ трябва да има своя държава, бит, обичаи, култура, които да реализират “духа” му, неговия природен потенциал.

През 1806 г. Ахим фон Арним и Клеменс Брентано издават своя сборник “Чудният рог на момчето”, съставен от народни песни, събирани от хора и места, намиращи се в географска и културна изолация. По този начин те откриват автентичната народна култура, запазените народни традиции – всичко онова, което е основополагащо за културното самосъзнание на народа. Разкриват старата немска култура в нейното богатство и я превръщат в способ за издигане на националното самочувствие.

Важна роля за осъществяването на идеята на немския романтизъм изиграват и Якоб и Вилхелм Грим със своята книга “Детски и семейни приказки”. Според тях народът изразява себе си пряко чрез анонимните народни певци. Именно поради това при тях ясно проличава романтическото отношение към фолклора и стремежа към представяне на автентичен текст.

Появата на немския романтизъм и неговите последователи има изключително голямо значение за формиране на националното самосъзнание в периода, когато германското население е угнетено и раздробено. Обръщането към историческото минало и фолклора в този период дава възможност на немския народ да преоткрие себе си и да си изгради един нов светоглед.

В края на ХVIII и началото на XIX в. положението в българските земи е също толкова напрегнато. Докато немските народи търсят своя път към обединение, българският народ все още съзрява по отношение на своята идентичност, съзрява за решителни действия, за да отхвърли чуждото владичество. Османското потисничество и заплахата от гръцка духовна асимилация достигат своя връх. Будните умове на това време разбират ясно заплахата, грозяща българското население - попадане под пълно чуждо не само политическо (станало няколко века по-рано), но и културно влияние. В тази ситуация през 1762 г. Паисий Хилендарски пише своята “ История славянобългарска” , смятана от изследователите за символична граница и начало на българското възраждане. Именно това произведение поставя началото на движението в българските земи, имащо за цел да създаде у народа самосъзнание за единно цяло. Възобновеният спомен за славното историческо минало, подкрепен с пламенното слово на хилендарския монах се оказва повратна точка в историята.

Общият възрожденски процес започва да набира сили, създават се предпоставки за осъзнаване и по-широко осмисляне на главните задачи на съзряващата българска нация, започва движението за новобългарска просвета и култура, назрява идеята за борба за независима българска църква и за организирани действия за възобновяването на независимата българска държава. Същевременно периферното положение за другите балкански държави (Сърбия и Гърция) благоприятства прекия им контакт със страните от Европа и по – ранното им приобщаване към постиженията на новия свят.
В този момент на културен и духовен подем идеите на немските романтици намират благоприятна среда за развитие на българските земи. Ярки последователи на идеите на немските романтици в българската етнография са Юрий Венелин, Георги Раковски и Стефан Веркович.

Така през 1830 година в българските земи пристига украинският историк ЮрийВенелин, изпратен от Руската академия на науките с цел да осъществи теренни проучвания и да напише пълна и точна културна и политическа история на българския народ. Чрез своите трудове той дава началния тласък на процеса на народното самоосъзнаване, влагайки в тях същия романтичен патос, както Паисий преди него. Юрий Венелин заема особено място в българската етнография: създава множество исторически и литературни трудове, в които възвеличава миналото, духовните качества и културата на поробения български народ. Те оказват силно въздействие върху цели поколения български просветители и революционери, които с патриотична страст и увлечение започват да събират и популяризират етнографското фолклорно богатство на народа. Сред тях са Васил Априлов, Иван Богоров, Петко Славейков, Георги Раковски, Любен Каравелов и други.

В своята книга “ Древные и нынешные болгаре”/1829 г./ Юрий Венелин осъжда равнодушието на славянския свят към съдбата и историята на “най-благородното от всички негови племена”, над което тегне робска участ и невежество. В това първо произведение на Венелин ярко се откроява романтическата идея за издигането на народното самочувствие с цел постигане на духовна консолидация. Авторът изяснява историческото минало и потеклото на българите, за да докаже държавно-политическото им величие и главно славянския им генезис. В него пояснява още, че по брой и разпространение българският етнос заема господстващо място на Балканския полуостров, но смазващата политика на Високата порта и нещастието му да попадне под двойно робство - духовно и политическо – правят това невъзможно.

Тук трябва да се каже, че Венелин се е ползвал с авторитет, който е превръщал неговите писания в откровение за българите. Романтическата идея за изтъкване на историческото минало като основен етнообразуващ елемент намира своето ясно отражение в този първи труд на младия учен. Фактът, че той “хвърля във възторг българите” (М.Арнаудов), означава че до тук идеите на романтизма се осъществяват: българите приемат написаното за истина и му вярват, следователно, те вярват в своето минало величие и в заложбите то да се прояви и в настоящето. Тази книга разпалва национално-патриотичните чувства и дава мощен тласък у нас на народноведските проучвания, както и изиграва ролята на една от първите крачки към постигането на национално самосъзнание у българския народ. Въпреки че в Русия този Венелинов труд е приет с доста противоречиви оценки, той все пак постига целта си – да обогати представите на съвременната руска и западноевропейска наука за миналото и съвремието на българите. Именно това прави “ Древные и нынешные болгаре” – “ най – значимият българистичен принос на Венелин” (Д.Тодоров).

В “Критические исследования об истории болгар” (1849) Венелин разглежда историята на българите от идването им на Балканския полуостров до 968 г. Това произведение заедно с “Древные и нынешные болгаре” добива широко разпространение сред българите. В “Критические исследования об истории болгар” изследователят обръща поглед към най-важния елемент от славянската култура – писмеността, Кирило – Методиевото дело. Текстът гласи, че двамата братя създали азбуката и превели свещените книги “на никакъв друг език, освен на български”. По този начин Венелин превръща писмеността и езика, едни от основните крепители на националното самосъзнание, и в случая крепители на целия славянски свят, в чисто български. Това само по себе си издига българския народ, забравен до тогава от славянския свят, над равнището на всеки друг от славянските му братя.

Важно място в трудовете на изследователя заема народната песен. И в проучванията си, свързани с нея той остава верен на мисълта си , че “в народните песни се отразява както политическото, така и нравственото състояние на народа”. Тук отново срещаме аналог с идеите на представителите на немския романтизъм – Хердер и братя Грим, според които в народната поезия се крие колективната душа на народа, в народното песенно творчество се открива, онзи “ дух на народа” , за който говори Хегел.

Делото на Юрий Венелин в българските земи е продължено и от Георги Раковски. Изтъкнат революционер и идеолог на българското националноосвободително движение, той, като истински патриот, посвещава живота си на историята, на традициите, на изучаване на езика, културата и бита на своя народ.
Изследванията на Раковски върху фолклора образуват само една страна от мащабните му планове за възстановяване на българската история до забравените вече времена. Ръководен от изключителния си патриотизъм, революционерът – изследовател си поставя за цел да съгради ясна за всекиго връзка между настоящата съдба на българския народ и неговите най – отдалечени исторически съдби. За Раковски чужденците виждат българите като: ”Един народ без традиции, един народ, който води потеклото си от некултурни татарски племена, живели на Север, един народ, усвоил някакъв славянски диалект, лишен от красота и старина” (М.Арнаудов). Подобна картина дълбоко наранява гордостта му на българин, на родолюбец и поради това той се заема да поправи погрешните възгледи: да опровергае неславянския произход на българите, да открие близкото родство между българския и по–стари езици. В тези случаи негови спътници са патосът и фантазията, но те сякаш са единствените средства, способни да го подкрепят в борбата му с неправдивите клевети спрямо народа му. Именно поради тези негови пламенни родолюбиви чувства и идеи Раковски може да бъде считан за учен-романтик. Той приема за своя ръководеща идея мисълта на Яков Грим, че “историята образува най – добра гаранция за бъдещето, че това знание подтиква развитието в съгласие с изконните народни начала“. Връзката между двамата е още по-силна и поради всичко онова, което са направили за собствените си народи. Яков Грим, съкрушен от ужасяващата политическа действителност в Германия, се заема с граматически, археологически и фолклорни изследвания, докато не открие онова кътче от историята, което му дарява спокойствие, далеч от настоящето. Така се случва и с Раковски - в една аналогична историческа ситуация, той се опитва да допълни мрачната действителност с малко от величието на миналото. Става ясно, че Раковски споделя научните и националните идеи на романтизма, но е напълно чужд на чудесното и приказното, считани от Шлегел за най – характерна черта на романтизма. В своите изследвания Раковски остава верен на вижданият на Яков Грим, тъй като и за двамата водещи остават демократичните, патриотичните и научните мотиви. Връзката на българския революционер с романтизма се задълбочава и в посоката на увлечение в санскрит и древна индийска философия, към проблемите на праисторията, единствено подчинена на решаването на националния въпрос. Главна цел за него се превръща желанието да вдъхне вяра на българския народ в собствените му сили , рисувайки пред него едно по-величаво минало, от което днешното незавидно време е опазило само спомени в поезията, обичаите и езика си.

Така Раковски, започвайки да се занимава с изследователска работа, решава сам да попълни своето образование, четейки множество съчинения и статии по история, езикознание, философия. Безкрайният му патриотизъм обаче, отхвърля готовите научни истини, поднесени от европейските учени, и така това го довежда до създаването на собствена теория за корените на българския народ и език. В своя романтически порив Раковски се стреми да докаже, че не някой друг, а българският народ е най –стар измежду европейските, поради факта, че в преданията му са още живи спомните от времето, когато всички индогермански народи са населявали Индия, а също и, че по богатство и форма, единствено българският език може да се сравнява с майката на всички езици – санскрит. Това откритие дало основание на Раковски да призове всеки родолюбец към събирането на българската старина. В тази връзка той създава и своята програма “ Показалец”. Романтическите идеи пропиват всяка негова мисъл, всеки негов ход. Съвсем в духа на това течение звучи и идеята му за индийския произход на българския народ. По този начин Раковски очертава за своя народ едно величаво минало, поставя отечеството над всички други, отрежда му място, достойно за гордост. Кое друго би могло да накара възрожденеца да повярва в своята изначална величавост? И кое друго би могло да го накара да се чувства по - горд от това, че принадлежи на българския етнос, и по - готов да отхвърли чуждата власт, ако не това? В своя народолюбив патос Раковски с лека ръка си позволява да въведе поправки в думите на санскрит, за да му говорят те това, което е необходимо на теорията. Пак в услуга на своите идеи, изследователят използва сравнителен метод, разработен от немските романтици през XIX в., за да изучи вярата, поезията и нравите. По силата на своите убеждения за индийския произход на българския народ Раковски прави съпоставка между български предания и представи през XIX в. и индийски предания на повече от 30 века.

По думите на проф. Кирил Топалов, Раковски следва идеята на Хердер за етногенеризиращата роля на историята, филологията и фолклора: “Раковски се заема да доказва древния произход на своя народ и съответно - старинността на българския език, фолклор и митология”.

Дори в своята революционна дейност той остава верен на романтическия дух. Основополагаща мисъл за него е създаване на Балканска федерация, която да отхвърли турската власт. Така отново се появява идеята му за възраждане величието на България, следваща идеите на новоосвободените народи за експанзия (поява на идея за Велика Гърция, Велика Сърбия, Велика България и т.н.). Фактът, че наскоро са получили своята свобода кара тези народи да търсят корените си като доказателство за древност и величие. В българските земи тази идея се появява в противовес на опита за духовно асимилиране от страна на гръцките фанариоти (погърчване и гърчеене) . От тук може да се установи връзка с “индийската теория” на Раковски. Доказвайки, че българският език е пряк наследник на санскритския, като извод се налага, че гръцкият език е производен на българския, следователно гръцката култура не би трябвало да се поставя над българската, по-старата.

Босненският сърбин Стефан Веркович (1827-1893 г.), археолог, нумизмат и фолклорист изпълнява важна роля в българската етнография. През 1850 г.се установява в Македония, за да провежда като платен агент на сръбското правителство пропагандата му сред местното население. Историческият момент е такъв, че освободилите се в началото на века от четиристотингодишно турско господство Сърбия и Гърция кръстосват интересите си в своето желание да се превърнат във велики сили чрез господство на Балканите. В Македония обаче, според османски и европейски статистики, преобладават българите, а България все още е под султанска власт. Всъщност в началото Белград иска да създаде южнославянска федерация под сръбско господство. Белград все още е далеч от идеята да обяви македонските българи за "южни сърби" и още по-далеч да ги нарече "отделна нация". Напротив - в тези години Белград подпомага борбата на българите за откъсване от опеката на гръцката патриаршия и възстановяване на собствената църковна йерархия. В такъв смисъл дейността на Стефан Веркович е частен, но ярък пример за благородна дейност в името на Българското Възраждане. Когато Сърбия променя своята официална политика по отношение на македонските българи и започва дейност против тях, Веркович остава верен на своите принципи. Голяма част от своя живот той отдава на изучаването на старините на Македония и се изявява като блестящ познавач на нейния фолклор, етнография и история. В резултат се появява сборникът “Народни песме македонски бугара”, издаден през 1860 г. в Белград.

Особен интерес предизвиква и сборникът “Веда Словена”, български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха, издаден от Веркович в два тома през 1874 г. в Белград и през 1881 г. в Санкт Петербург. "Веда Словена" предизвиква фурор сред научния свят от Русия до Франция и влиза в историята като най-голямата фолклорна загадка, споровете около която продължават и днес. Тази книга преобръща представите за предписмената история на Европа. “Веда" на санскрит означава “знание” и ето защо заглавието на тези два тома не е случайно. Те съдържат знания за това как са възникнали основните оръдия на труда – ралото и сърпът; храната – жито, вино; как е възникнала писмеността. Наред с това е създадена цяла легендарно-митологична концепция, в която фигурират индийският бог Вишну, тракийският певец Орфей, македонските царе Филип II и Александър Велики, Троянската война и т.н. При това, ако прочутият германски епос "Песен за Нибелунгите" съдържа 9 776 стиха, то двата тома на "Веда Словена" включват 23 809, като самият Веркович твърди, че има на разположение поне още десет пъти по толкова. Както “Песента на Нибелунгите”, така и “Веда Словена” имат за цел да бъдат митологична спойка в националното обединение при двата народа.

След излизането на “Веда Словена” се разразяват спорове, разделили европейската славистика на два лагера - "разобличители" и "апологети". "Веда Словена" успява да спечели подкрепата не само на мнозина авторитетни чуждестранни учени, но и на немалко български фолклористи от самата Македония, които познават в тънкости местното народно творчество и диалекти. Френското правителство на два пъти изпраща свои инспектори, които да проверяват достоверността на епоса там, където е "открит": в югозападните Родопи, сред т.нар. помаци - българоезична етнографска група, която изповядва исляма. Нито френските, нито по-късните български анкети, дават еднозначни и убедителни отговори на въпросите около "Веда Словена".

Факт е обаче, че тя остава неотменима част от българската култура и история, а нейният създател – пример за народен будител.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Арнаудов, М. Очерци по българския фолклор, т.1,С., 1996 /3 издание/.

Бочков, Пл. Съвременната българска фолклористика и Г.С. Раковски, в: Български фолклор,1987, кн.4.

Вакарелски, Хр. Етнография на България, С., 2007 / 3 издание/.

Веркович, Ст. Народне песме македонски бугара, Београд, 1860 /фототипно издание/.

Генчев, Ст. Теренното етнографско проучване, В.Търново,1989.

Тодоров, Д. Българската етнография през Възраждането, С., 1989.

Тодоров, Д. “Юрий Венелин и проблемите на българската етнография”, в: Българска етнография, 1986, кн.3.

Представата за вампира у българите

Росен Гацин, Народно читалище "Съзнание"

...заклопите и вампирам челюсти, вързете и в море клокотеще и кипеще, тамо да прибивают до скончание века... молитва от 18 век

В народната култура на българите е залегнало древното почитане на мъртвите предци. Веднъж преминали в другия свят те се превръщат в семейни светци покровители. Самото преминаване между световете е съпътствано с редица действия и забрани. Същите - извършени, според представите на традиционния светоглед на точно определено място и в точно определено време са предпоставка за необезпокояваният преход на душата в „другия” свят. Това пътуване е неизбежно – единствения момент в съществуването на човека, който е задължителен. Защото погледнато абстрактно човек може да не се роди , но не може да не умре. А смъртта е допирната точка , границата между дватя свята, тя е тук, нейното присъствие е осезателно.

Смъртта тъй често бива представена като край, предел, граница, пътуване, заминаване или преминаване на граница. Смъртта идва ли? Може ли да се изработи история на тази граница и на това идване? Що е идващото? И какво ще рече да очакваш? – да очакваш самия себе си, да се очакваме един друг при смъртта? Жак Дерида 1998) Смъртта е тази , която социализира индивида в една друга среда – света на отвъдното. Процесът на социализация не може да бъде по-бърз или по-бавен той е поставен в строга рамка , в която всичко е проектирано от векове, всяка стъпка от агонията до промените след погребението са сегменти на установения канон. В момента, когато се разбере, че човекът си отива близките започват да извършват действия с които го подготвят за предстоящия му път.

Макар напуснали този свят предците не престават да „влияят” върху останалите живи. От тях зависи плодородието и благоденствието на къщата и то повече от колкото когато са били живи. Тази двустранна социална връзка предполага съществуването на строго регламентирано общуване между живите и мъртвите. Неговото нарушение води до появата на злите мъртъвци – демоните.

През 1891г. в книга първа на сборника „Жива старина” българския етнограф Димитър Маринов се опитва да квалифицира в две групи демоничните същества. Първа – нечисти духове, на които произхождението няма нищо общо с човека, на които произхождението е неизвестно и които живеят вечно, с изключение на змейовете.
1.Самодиви, Самовили, Вихрушки, Русалки 2.Лахуси 3.Орисници
4.Змейове и змеици
5.Таласъм
6.Връколак
7.Полуверник
8.Караконджо

Има обаче нечисти духове, които са били някога човеци, а са станали такива вследствие лошите си дела на земята.

1. Плътеник
2.Вампирин 3.Вещица
4.Магьосница, Магесница

Именно такъв „нечист дух” с човешко „произхождение” е вампирът. (Маринов, Д. 1891:)

Думата вампир е старославянска и в една или друга форма се среща почти във всички славянски езици: руски – упырь, упирь, обырь, вампир. Белоруски: вупер, украински-упырь, обырь, вампир, опир, двадушник, полски: wampire, upior, lupior, wypior, чешки: upior. Български: вампир, вапир, въпир, вепир, лапир, упирина. В паметници от 15 век- упир.; сърбохърватски- вампир .

В староруски паметници тази дума се среща и като собствено име, например Упыр Лихиий през 11век. Още в древния летописен извор „Начальний свод” (от началото на 12 век) се посочва, че славяните езичници по-рано отколкото на Перун принасяли жертви на вампири и русалки. (Панчовски, И. 1993:149) Руският филолог Алексий Соболевски счита думата вампир за чисто славянска. И френския лингвист Андре Вайан отстоява славянския произход на думата „упырь”. Той както преди него Владимир Дал обяснява тази дума в духа на руската народна етимология като „зъл и вироглав, упорит човек”. Рибаков е на мнение, че „вампир” може да бъде осмислена като много архаично определение на „чужда , друга сила”. (Пак там)

За отбелязване е, че злите мъртви по особен начин насищат фолклорната митология – „бродници”, „ самовили” , „магесници” пълнят според Йосиф Брадати българската земя. (Живков Т. Ив.). Демоничният пантеон е огледален свят на нашия, в него живеят същества, някои от които по нищо не се различават от човеците, на тези митологични същества се придават качества характерни за хората. Вампирът напримр много обича музиката (Георгиев М., 1999:54стр.) . Вампирите са наивни, могат лесно да бъдат измамамвани, те са страхливи същества боят се от шипка. (Вакарелски Хр. 1990:164стр.) Древните славяни си представяли вампира в образа на кръвожадна птица, която прави пакости и пие човешка кръв. Вампирите могат да приемат образ на кон, вълк, котка, куче, кукумявка, петел, врана, кълбо, снежна топка, купа сено и др. (Панчовски И. 1993:150) те също се нуждаят от храна, повечето от тях се женят, възпроизвеждат се, отглеждат поколение. Интересно е, че тези демонични същества за разлика от нас хората могат да прекрачват границата между световете, могат да влизат в контакт с човека, но единствено и само, ако те пожелаят. Вампирът може да бъде разгледан двустранно – душа и тяло. Според колективната народна представа „тялото” на вампира няма точно определена форма. То би могло да е копие на покойника. Но злият мъртъв е възможно да бъде възприет като „сенкя”, „тежест” или „биволска глава”, гайда на която свирел дяволът (архив катедра етнология на СУ). В Панагюрище смятат големите нощни пеперуди за вампири и ги наричат „вещерици” . За старите баби казват, че като умирали ставали вещерици и нощя пили кръвта на отрочетата и се преобразявали на пеперуди; затова по къщята като съгледат в някоя стая от големите червеникави пеперуди, които наричат вещерици, всичките домашни стават да я гонят и докато не я убият не се успокояват, да не умъртви някого. (Вакарелски 1990:164) т.е. независимо от формата под която се явява, вампирът е одушевен предмет. Но чия е душата!? Мъртвешката душа се вплътява и пречи на живите. (Гацин Р., архив катедра етнология на СУ).

Известна е вярата на народа в безсмъртието на душата, тя бива възприемана по различен начин.

Душата на мъртвия се смята за дух или сянка, която обитава гроба, но която го напуска понякога, за да посети местата гдето е живяла преди. (Арнаудов М. 1996:626). Според народните представи душата е нещо много сложно, разнолико, често пъти с противоречиви качества. Общото в народните представи за душата е схващането и като условие за жизненост. (Вакарелски Хр. 1990:30)

Предпоставката за жизнеността на нещо съществуващо е душата, тя се явява предпоставка и за съществуването на вампирите. Неразбираемото е друго, защо душата – тази чието съществуване до вчера е било неразривно и хармонично свързано с близките от един момент нататък става техен враг (под формата на вампир). На преден план излиза мотивът за отмъщението – това на злия мъртвец спрямо неговите близки, тези които не са го изпратили достойно и са му попречили да продължи спокойно пътя към вечността. Защото прехода на душата между световете е единствено в ръцете на околните . А явлението вампир е именно връщане на душата обратно в света на живите , което е в разрив с общовъзприетите представи за „оня свят” и пътя до там. Теренните ми етнографски изследвания в селата от Врачанския Балкан регистрират насищане на легенди и разкази за въплътени мъртъвци в къщи, където един от членовете на рода е бил изпратен неподобаващо. Плътениците се явяват на семейството си, на наследниците си, най – често в къщата или на мястото където са издъхнали. Образът на вампира, не е ли вплътяване на страха от мъртвите, от нарушения порядък на действията, които народа неписано е приел за канон. Всеки мъртвец според погребалната практика на народа е потенциален вампир – плътеник. За това съдим по отношението на живите към покойника до момента на хлопване на капака на ковчега. Всеки мъртвец трябва да бъде приготвен за другия свят и срещата с праотците, той трябва да бъде достойно изпратен. Появата на вампирите е свързана с вярата в задгробния живот у българите, според която след смъртта човекът продължава да живее в някакво друго състояние на което народния умотворец не дава точна характеристика, това място е горе на небето, при Господ, в рая и пр. Представите за другия свят са свързани с преминаване на множество пречки докато душата стигне до там. Представите на народа за „там” са противоречиви, православната църква проповядва за благоденствие и вечен живот, но мисленето на обикновения човек , далеч не възприема смъртта като предпоставка или врата към по-добър свят.

Светоглед, който признава отвъдното щастие, едва ли би допуснал погребалните оплаквания. Едва ли би създал такава непримиримост със смъртта, с превръщането на човека в пръст. (Кауфман Н. и Д., 1988 : 8). А можем да приемем че оня свят е крайна точка и върховна цел за душата . Задгробния живот се явява безкрайно продължение на нравстветоно развитие на душата. (монах Митрофан „Задгробния живот”2006:)

Дългът на родствениците да осигурят това благоденствие на душата и спасението и съчетан с вярата за продължаване на съществуването „отвъд” са породили строгите погребални практики целящи (в по-големия си смисъл) предпазване от вампирясване . Т.е. от преполовяване душата на покойника . След настъпване на смъртта около покойника се изгражда табуизирано поле, чието прекосяване трябва да става строго определено. Дори най-малкия и неволен жест от страна на околните може да навреди на смъртника. Съществуват няколко етапа през които преминава подготовката за пътя на покойния близък към другия свят. Малко след момента на издъхване, в по–далечно минало жените със силно изплакване са известявали за сполетялото къщата нещастие. В по-ново време това е заменено с биене на църковната камбана – „биене на умряло”. Следващия важен момент е затваряне очите на мъртвия, трябва стриктно да се следи да не би случайно да останат отворени защото това се приема за прокоба, че още някой ще умре в къщата. Закриването на очите е било свещен обред у древните гърци и римляни. Като първа стъпка при приготвянето на мъртвеца, този обичай е общоевропейски. От народно и психологическо гледище обичаяте твърде лесно обясним с това, че волята, намеренията и желанията на човека се изразяват винаги особено силно и чрез погледа (Вакарелски Хр. 1990:59). След това идва изкъпването, обличането и приготвянето на мъртвеца за поклон от страна на близките. След като той е готов, поставен в ковчега идва много ключов момент – оплакването. Оплакването става спонтанно, на висок глас, силно. Оплакват жените, за мъж е срамно да оплаква. Българските етнографи от началото на XX-ти век са регистрирали и викане на специални жени – оплаквачки, като в някои от случаите им се плащало. През нощта оплакването спира. Идва момента на бдението. „Пазенето на смъртта „ както бива наричан този ритуал се извършва предимно от по- възрастни хора, може и не чак толкова близки на семейството. Бдението се извършва с цел да не би мъртвият да бъде прескочен от някакво животно – котка, кокошка или да не падне сянка върху него, защото ако бъде допуснато това народът смята, че мъртвеца може да се вплъти. В досег със съкралното пространство над мъртвия се пресича душата. Пречи се на нейната подготовка за дългия път защото от мига на смъртта до 40 ден душата, според християнските представи обхожда местата където е била приживе. Този четиридесетдневен период е решаващ за бъдещото съществуване на душата. Народът е смесил християнската догма и езическата представа за този тъй важен период след смъртта, докато душата не се е сляла с общото множество на прежде починалите.

Ако превъплътена във вампир душата не бъде отстранена от този свят до 40-тия ден, тя придобива плът и кръв, но не и кости. Такъв вампир, приел образа на човек се нарича „плътеник”. Той може да живее сред хората, да практикува занаят – най-често касаплък или берберство. Да се жени, като от брака да се раждат деца- вампирчета (Маринов Д. 1891:41)

В селата от Северозападна България вампирът бива наричан плътеник, т.е. душата на мъртвеца след края на жизнения път се въплътява и продължава да живее, по начин който носи вреда на околните. Местното население си представя това демонично същество, като човек който се е върнал от оня свят. Плътеникът най-често бива мислен като човешка фигура, но според други представи той е гайда, бивол, ветер, сенкя. Върви един метър над земята, лети, търкаля се. Признаците по които се разбира, че в селото има такъв вид демонично същество са много. Вампирът ходил вечер в къщата където преди живеел и вършел злини на близките си, чупел съдове по полиците, загасвал огъня в огнището, пиел кръвта на малки деца, жени и младоженци; яздил добитъка през нивите, сипвал зърно в яслите на овцете през. Задушавал хората в съня им. Всички тези действия хората преписват на плътеника. Единствено определени хора могат да се справят с вампира, народът ги нарича джаджаджий, вампирджий, глогове. Те са съботници, т. е. родени в съботен ден. Могат да бъдат деца на вампири. Единствено те могат да ги виждат. Вампирджията е човек, който има способност да вижда и и да убива вампири- обикновенно той е мъж, но по изключение може да бъде и жена, която притежава съответните качества на вампирджия. Вампирджиите се научават на своя занаят така: отиват вечер на гробището, там запалват на някой гроб няколко снопчета от рогозка и стрелят с пушка насам натам, тогава на мястото, където има вампир се събират около тях всички вампири и им се молят да не ги унищожават. След този момент вече вампирджиите могат да виждат вампири и да ги убиват (Анчев А. и колектив, 2008:50). Присъствието на такъв вид демонично същество се усеща нощем според колективната народна представа. Вампирът може да изнася зърното от хамбарите на стопаните. Може да сипва храна на добитъка през нощта, в такъв случай пострадалите търсят помощта на Вампирджията наричан Глог или вещер. Той носи със себе си растението „черен глог”. Това растение има бодли, с които ако се прободе кожата на вампира, той изчезва. Вампирджията има специална шапка, която поставена на главата на когото и да е му дава възможността да вижда вампира, в селата от северозападна България има разкази за свещеници, които са участвали в унищожаването на плътеници, те махали келимявките си и слагали на главите си такива шапки, с които могли да виждат вампира. Злосторникът бивал вързан с конец, за да се проследи къде е леговището му. Следата отвеждала в гробището, така местните разбирали кой мъртвец се е вплътил, такъв гроб най – често е хлътнал . (събрал Гацин, Р. архив катедра етнология на СУ). Тялото на вампира се изважда от гроба и се изгаря публично, като всеки един от присъстващите донася по едно две дървета за огъня. А около огъня попове с кандилници припяват „Господи помилуй”. (Анчев А. 2008:49)

За да не се вплъти мъртвия близките вземат мерки преди погребението, в старо време силно е било вярването, че е необходимо да се наруши цялостта на кожата на току що починалия с цел да се предотврати вампирясването. Въпреки, че се е мислило, че каквото и да се направи много възрастните хора, предимно жени винаги се вплътявали. За това колкото по-възрастен бил починалия, толкова по-внимателно околните бдели да не се „преполови” душата.След заравяне на гроба, на четирите му краища поставят четири вретена с острите краища в пръстта, като се вярва , че ако мъртвецът започне да се вплътява ще се ободе на върховете на вретената и това ще му попречи да стане вампир. На тези вретена в миналото се е вързвала конопена нишка. На сутринта след погребението (третия ден) нечетен брой жени най-често 3 или 5 отивали на гроба, тогава те следели дали конопената нишка е прекъсната, ако е така, това означавало, че мъртвецът се е овампирил пред нощта, ако нишката е цяла тогава се извършвал т.нар. ритуал „опалване на гроба”. Т.е. запалване на конопената нишка.

Нито едно от суеверията и предразсъдаците на народа не е тъй разпространено каквото туй суеверие, че човекът след умирането може да се преобрази на невидим дух – лош, който прави много пакости на човека (Маринов, Д. „Жива старина”)

Народния мироглед е категоричен душата не престава да живее след смъртта. Смъртта представлява преместване, отпътуване, заминаване на място, което не е ясно определоно от колективния народен светоглед. Връщането на мъртвия обратно при живите не е желано, дори при стопана-покровитела на къщата. Той бива почитан, омилостивяван, но не и привикван в живота на родствениците. Той осигурява благоденствието на къщата.

Образа на вампира у българите е свързан неразривно с представата за смъртта и съществуването на душата след приключване на физическия живот на човека. Демоничния образ на съществото което се появява при неспазване на канона за изпращане на мъртвите, може да съществува единстевно и само в култура, която предполага безсмъртие на душата, а душата какво е? Колективната народна памет я предствя като птичка, пепруда, лястовица, сянка, пара (Гацин Р., архив катедра Етнология на СУ). Сплитането на християнския мироглед в здравите езически догми, вярванията за продължение на съществуването на душата не се променят. Тя отива „горе”, именно това горе е кулминацията на пътя. Път който неможе да се осъществи без помощта на живите родственици.

Литература

Панчовски, И. 1993, Пантеонът на древните славяни и митологията им. София: Булвест 2000.

Анчев, А. 2008, Вампирите в българския фолкор. София: Леге Артис.

Любенов, П. 1887, Баба Ега или сборник от различни вярвания, магии, баяния и поличби в Кюстендилско. В. Търново.

Кауфман, Н. и Д. 1988, Български погребални и други оплаквания. София.

Монах Митрофан, 2006, Задгробния живот.

Живков, И. Т. 2000, Въведение в етнологията. София

Георгиев, М. 1999,

Вакарелски, Х. 1990, Български погребални обичаи. София

Маринов, Д. 1891, Жива старнина.

Арнаудов, М. 1996, Очерци по българския фолклор.

Дарида, Ж. 1998, Апории. Умиране – очакване на „пределите на истината”. София

Младежката музикалната култура в България (1944 - 1990 г.)

Антон Вл. Ангелов, Етнолоия 2008 г.

Музикалната култура след 1944 г. е под силното влияние на идеологията. От нейни пламенни защитници в началото, младежите може да се превърнат в нейни врагове в края на периода. Музиката винаги е била един от начините за показване отношението към властта и действителността и за разкриване мечтите на младите като най-чувствителната част от обществото.

Когато се разглежда това време, трябва да се има предвид, че колкото и консервативен да е социализма, той все пак има своето развитие и постепенно се променя. Нека разделим периода на два периода – първият от средата на 40-те години до края на 50-те – времето на утвърждаване на новия строй; вторият – от началото на 60-те години до края на 80-те – времето на стабилност, времето на Преустройството и края на системата. Така обозначен вторият период би могъл да се раздели на и още по-малки подпериоди.

В първите години след 1944 г. пропагандата е особено силна, но тя се съчетава и с личната убеденост на огромната част от младежите, че България е поела към едно по-добро бъдеще и че те са негови строители. Това е и периодът на т. нар. “Култ към личността” на Сталин, а с него и към всичко “съветско” – музика, кино, литература и т. н. Макар и до голяма степен съветската култура да се възприема доброволно, нужен е контролът на Партията и Комсомола. Те определят каква музика ще звучи и каква не.

Така се оформят категориите на “препоръчителната” и на “забранената” музика. Положително е отношението към песните на “Хора на Червената армия”, народните песни на народите на Съветския съюз, с ударение върху руските. Освен тях се пеят и слушат българските партизански, бригадирски и други песни с идеологическо съдържание. Добре се възприемат българските народни песни и класическата музика на одобрени от партийните комисии композитори. Отрицателно е отношението към старите градски песни, тъй като се считат за буржоазни и пошли. Към “забранените” песни са и патриотичните и революционни песни като например “Велик е нашият войник”, “Шуми Марица” и “Де е България” като те са обявени за националистически. Всякаква “западна” музика е абсолютно забранена, особено джазовата, която е олицетворение на американския начин на живот.

През този период музиката се разпространява основно чрез най-вярното на пропагандата средство – радиото. Във всяко село или по-малък град се поставя високоговорител, който предава програмата на Радио София. Всяка сутрин в 6:00 започва програмата, която продължава до късно вечерта. В нея освен новини има отделено място за музика. В този период все още е голям делът на изпълняваната на живо музика по радиото. Радиото се следи с интерес – освен глас на властта, то е едно от забавленията на хората.

Музиката се популяризира сред младежите и на организираните от ДКМС забави по повод на различни празници – 9 септември, 7 ноември, 1 май и др. Те протичат по точно определен ред и обикновено започват със събрание, на което реч държат представителите на местната организация на Комсомола. На тях свири оркестър – обикновено има акордеонист, както и изпълнители на народна музика. Понякога може да се слуша и грамофон. Такива забави се провеждат в местното училище, читалище или на открито. Танците са представени от валс, танго – в градовете, както и народните – по селата. Руските народни танци не успяват да се наложат. За много от младежите, които помнят времето преди войната, тези организирани забави са малко сковани и изкуствени.

Самоинициативни забави в този период са малко, тъй като малко са тези, които могат да свирят на инструмент или имат собствен грамофон. Тези, които са имали са следени с какви плочи разполагат. Ако имат плочи с непозволена музика, то те са се конфискували и унищожавали, а притежателите им наказвали. Фактически малцина са имали достъп до “западна” музика, така че тайното разпространение на такива плочи е твърде рядко явление и ако го е имало то е било само в градовете. По-често тайно се свири забранена музика и то само от оркестранти, които имат подходящи музикални инструменти.

Този период теоретично приключва през 1956 г., след премахването на сталинизма и започналата либерализация в социалистическите страни, но инерцията продължава до края на десетилетието.

Следващият период се характеризира с по-голяма свобода и разнообразие в музикалната култура. Това е и времето на “победилия, а по-късно и на зрелия социализъм”- има икономическа стабилност, ускорено се повишават доходите на населението, увеличава се свободното време. Отслабва и цензурата. Западната култура започва да оказва все по-голямо влияние.

През първата половина на 60-те години започва да се формира цяла “армия” от певци на забавна музика – наречена, както в Съветския съюз - “естрада”. Това са изпълнители на леки, неангажиращи, лесно запомнящи се песни, съпроводени от джазов оркестър. Основни представители са Маргрет Николова, Емил Димитров, Бисер Киров, Маргарита Радинска, Лили Иванова, Паша Христова, Лея Иванова, Борис Годжунов, Мими Иванова, Богдана Карадочева и много др. Те се приемат много добре от всички възрасти и песните им бързо се запяват. Малко по-късно се появяват и първите “вокално-инструментални групи” като “Щурците” и “Сребърните гривни”. Те внасят новият, непознат звук на електрическата китара. Все по-голяма популярност добиват и западните изпълнители. Италианската и френската музика дълго време остават образец за българските композитори. Песните на “Бийтълс” печелят огромна популярност, макар и първоначално да има проблеми с тяхното разпространение. Именно те стават кумири на младите поколения напред и по техен образец се създават “Щурците” и редица други групи. Освен тях се слушат Том Джоунс, Енгелбърт Хъмпърдинг, “Клиъруотър Крийдънс Ривайвъл” и др. Интерес има и към изпълнителите и групите на останалите социалистически страни, чиято музика се развива аналогично с българската.

Бързото популяризиране на естрадната музика се дължи най-вече на Телевизията, която е открита още през 1959 г. Желанието не само да слушаш, но и да видиш този, който пее, кара мнозина да се събират у съседи, които вече са купили свой телевизор. Това особено важи на Нова година, когато телевизията предава своята “Новогодишна програма” – предаване с много музика, смешни сценки с известни български сатирични актьори и т. н. През лятото очакван с особен интерес е международният фестивал “Златният Орфей”, който се предава пряко по телевизията от Слънчев бряг. Той се провежда в три поредни вечери – има конкурс за нова песен, за чужд изпълнител, и рецитали на известни вече певци. На фестивалът се канят много чуждестранни изпълнители от целия свят. Пред погледите на телевизионната публика любимите певци стават обект на коментари – как са облечени, как са се държали на сцената, дали е била хубава новата песен. Телевизията става един от организаторите на Фестивала на младежта и студентите проведен в София през пролетта на 1968г. На него се събират много млади певци от целия свят и така се популяризират и редица чужди изпълнители.

Радиото също разпространява новата българска музика. Характерно за него до края на 80-те години е, че музиката е разделена на квоти – 30% българска, 30% съветска, 20% на останалите социалистически страни и останалите 20% - западна. При това една песен може да бъде пускана в ефир само ограничен брой пъти на седмица. Фактически забавна музика се пуска в точно определени часове, през останалото време има новини, коментари, различни рубрики, часове за класическа и за народна музика, както и пряко включване на “Радио Москва”. Що се отнася до западната музика, то тя се пуска обикновено в късните часове. По-бунтарски настроените, които не се задоволяват с програмите на Българското радио, вечер търсят чужди западни станции, които обаче често са заглушавани от властите.

Ако радиото и телевизията по-строго се спазват определени правила, то по-либерално стоят нещата с продажбата на грамофонни плочи. От втората половина на 60-те години електрическите грамофони масово започват да навлизат в бита на българина. Създаденият завод и студио “Балкантон” започват да издават грамофонни плочи в големи тиражи, които разпространяват почти всички песни изпети от българските изпълнители. Наред с тях заводът издава и нелицензирани записи на чужди певци. Едва от края на 70-те години се издават лицензирани плочи на западни изпълнители, като те са по-скъпи от останалите и с по-високо качество. Плочите се продават в книжарниците в градовете и при пускането на нова плоча се оформят опашки от желаещи да я закупят. Отвреме –нарвеме се продават и плочи внесени от другите социалистически страни и най-вече от СССР. Младежи, които имат връзки с пилоти на гражданската авиация и други, пътуващи на Запад, могат да се сдобият и със западни плочи. През 60-те години все още властите следят за такива плочи, но вече не така стриктно, както в предходния период.

Магнетофоните са по-скъпи и не се срещат толкова често, както грамофоните. Поради големината им и теглото те са наричани “щайги”.

През 60-те и 70-те години за гимназистите продължават да се организират забави по повод различни празници – за Нова година, за 8 март, за началото на пролетта и др. Отново в голяма зала или във физкултурния салон се нареждат столове около стената, където може да се седне. Организаторите – обикновено от най-големите ученици пускат музика от магнетофон, като към края на 60-те години на практика вече няма ограничения за типа музика, която се слуша. Обикновено тя е разнообразна – българска, френска, италианска, английска, американска, руска и др. Танцуват се и разнообразни танци – шейк, туист, танго, валс, румба, леткис, сиртаки. Често някой от организаторите носи направена система от цветни лампи светещи с ритъма на музиката – т. нар. “цветомузика”. Понякога се избират и най-добри танцьори на вечерта. Може да има подготвено нещо за пиене – боза или лимонада. Алкохол, ако се е носел се е пиел тайно, същото се отнася и за цигарите. На тези забави вече се ходи с цивилно облекло и на тях рядко присъстват учители. Те се провеждат от 17 до към полунощ.

Чести стават и неорганизираните събирания по домове. Те са по повод личен празник на домакина. На тях се носят плочи, които често се надписват, за да се знае на кого са. Музика се слуша, когато си сам, докато учиш. Особено това важи за радиото – то работи непрекъснато вкъщи.

Подобни събирания си организират и студентите по квартири. През 70-те години, обаче, студентите почти изцяло предпочитат западна музика. Това особено важи за мъжете. Българската музика, която непрекъснато звучи по радио и телевизия вече започва да омръзва на младите и те търсят нещо различно, нещо по-бунтарско. Те слушат главно рок-групи като “Дийп пърпъл”, “Лед Цепелин”, “Юрая Хийп”. Също така добре се приемат и представителите на по-леките жанрове като Жо Дасен, Жилбер Беко, Адриано Челентано, Стиви Уондър, Мирей Матьо, Демис Русос, “Смоуки”, “Абба”. Много от тях са непознати като външност, тъй като те рядко се появяват по телевизията или във вестниците. Често по стените се закачат обложки на плочите на любимите изпълнители. Най-често записи на западни изпълнители се правят от радиото чрез запис на касетофон. На студентски бригади обикновено се носи портативен касетофон и също се устройват музикални вечери.

Всъщност няма подигравателно отношение към българските певци. Те също се опитват да приличат на западните. Аранжиментите на песните винаги са съобразени с общите тенденции в световната музика. От средата на 70-те години се появяват и електронните инструменти в българската музика. Още от 60-те години голяма част от песните на българските певци са преведени чужди песни. Опитват се и да се обличат като западните певци, доколкото им позволяват отговорните за това партийни комисии. Колкото и да са предпочитани чуждите изпълнители, българските продължават да са уважавани. Те правят ежегодни турнета из България и в чужбина и продължават да печелят публиката с новите си песни. Същото е отношението и към певците от другите социалистически страни. Особен случай е Владимир Висоцки, който е нещо като “признат дисидент” в Съветския съюз, заради острите текстове на песните му. Той е изключително добре приет сред младежта.

В средата на 70-те години по радиото започват да се излъчват специализирани музикални предавания, в които се следят тенденциите в световната музика – “Музикална стълбица” и “Пулсиращи ноти”.

Към края на 70-те години започва “диско – манията”, която не отминава и България. “Бони М”, “Иръпшън”, “Абба”, “Даяна Рос” и др. стават най-популярните тогава. В големите градове се появяват и първите дискотеки. Те обикновено са създадени към младежките клубове на ДКМС. Оттогава в Новогодишните програми по телевизията започват да се канят да пеят и повече актуални изпълнители от Западна Европа и САЩ.

В периода 1977-1980г. се провеждат четири международни фестивала на Интервизия в Сопот – Полша, които се предават по телевизията. Поради военното положение в Полша тази традиция прекъсва. На Нова година също има включвания от телевизиите на другите страни-членки на Интервизия, най-вече на телевизията на ГДР и Съветския съюз.

От началото на 80-те години телевизията започва да излъчва в петък и събота вечер забавни музикални програми като например “Мюзикхол” и “ТВ вариете”. На тях пеят вече добре известните български изпълнители, както и млади певци. Появяват се и първите седмични и месечни класации на български песни. Създава се класацията “Мелодия на годината”, в която телевизионната публика може да гласува за песента, която е харесала.

През 1983 г. радиото вече има денонощна програма и това увеличава възможността за досег със западната музика, естествено – главно през нощта.

80-те години са време, когато се предпочитат музикалните групи. Освен вече добре известните като “Щурците”, “Сигнал” и “Диана Експрес” се появяват и много нови – ФСБ, “Тангра”, “Турбо”, “Спринт”, “Трамвай №5”, “Трик” и др. От тях младите слушат най-вече рок-групите. Заедно с тях се слушат американски и европейски изпълнители. Това са Мадона, “Роксет”, “Модерн Толкинг”, Майкъл Джексън, “Депеш Мод”, “Металика”, “Сарагоса бенд”.

По примера на тези изпълнители българските също се опитват да бъдат по-пластични и атрактивни на сцената. Тази тенденция особено личи в поведението на Васил Найденов и Етиен Леви от група “Трик”.

Все по-често се провеждат концерти на рок-групи, обикновено на стадиони със задължителното присъствие на милицията. Към края на десетилетието, вече по време на Преустройството, сили набират и по-тежките измерения на рока – с представители “Ахат”, “БТР”, Милена и др., като се провеждат специализиран фестивал в Летния театър в София.

Пак тогава започва плахо да си проправя път и т. нар. “сръбска музика” – популярни песни с фолклорни мотиви, подходящи за кръчма. Неин главен представител е Лепа Брена. Този тип музика, обаче е по-скоро характерна за част от по-възрастното население и едва след 1990 г. тя става по-популярна.

В навечерието на 10 ноември 1989 г. популярна става ламбадата и подобните на нея латиноамерикански ритми.

Така, с промяната на политическата обстановка в страната след края на 1989 г. приключва и този период в развитието на младежката ни музикална култура. Като заключение може да се каже, че като цяло вкусовете на младите в тези години не се различават от общите тенденции в световен мащаб. Изключение прави началния петнадесет годишен период, когато ограниченията са наистина строги и когато не се допуска никакви западни влияния. През втория период по отношения на музиката все още има известни ограничения през 60-те години и те са главно свързани с появата на “битълсите” и тяхната музика и култура. Трябва да се отбележи, че по същото време отвъд Желязната завеса групите от типа на “Бийтълс” също не се приемат лесно от по-възрастните. Те също са считани за твърде “разпуснати” и имало дълго време не са били одобрявани да звучат по обществените медии. В България до голяма степен се получава същото – не просто поради консервативността на идеологията не се приема тази култура, но за много родители тя е “опасна” за възпитанието на децата им т.е. тук става въпрос и за противоречие между поколенията. През 70-те и 80-те години вече няма преки ограничения за това, което се слуша и по какви пътища то е дошло в България. Ограниченията идват от това, което се пуска по радиото и телевизията, а това основно е българска и руска музика, които в един момент до голяма степен стават банални за младежите. Това ги кара да търсят “западното” звучене, което като всичко което е ограничавано е предпочитано.

Особеност на този период е и по-слабото “текучество” на песните и изпълнителите. Една хубава песен може да продължи да се пее и помни 5-6 години, а изпълнителите имат сравнително дълга кариера. Също така характерна е и липсата на ясно разграничение на отделни стилове популярна музика – въпреки че съществуват изпълнители, които могат да се причислят към определен стил, то всички те се възприемат като “естрадни”. Като по-различен тип музика се възприема донякъде единствено рок-музиката. Това поражда и по-голямо единство на сред младите, които едва в края на 80-те години започват да се делят като носители на определена музикална култура.

Символика на графичния дизайн на стоките от периода на социализма

Антон Вл. Ангелов, Етнолоия 2008 г.

Настоящата работа има за цел да обърне внимание на частица от визуалното пространство на социализма. Времевото отдалечаване на този противоречив период от историята все още не успява да разруши спомена за редица популярни марки битови и хранителни стоки и техния дизайн и опаковка. Фактът, че много от тях все още се произвеждат и продават със същата опаковка и дизайн, както тогава, показва колко силно са останали тези образи в паметта и дори са станали част от идентичността ни. Те носят носталгия за мнозина. Но не такава символика са имали тези опаковки в периода, в който те са създадени. Да види каква е тя ще се опита да разкрие настоящата курсова работа.

Дизайн без символи
Голяма част от графичния дизайн на опаковките и стоките от този период не претендират за каквато и да е символика. При тях е на лице чисто естетическо оформление. Обикновено са изобразени (разно)цветни геометрични фигури, ивици, стилизирани флорални мотиви и надписи с оригинални шрифтове. Често тези елементи се повтарят или редуват многократно до безкрай заемащи цялата повърхност на опаковката. Това особено важи за щампованата хартия, с която масово се опаковат стоките (дрехи, домашни потреби, книги, грамофонни плочи, понякога и хранителни стоки) в този период. Такава е опаковъчната хартия на магазините на предприятията “НарМаг”, “Валентина”, на ЦУМ и районните универсални магазини и “Деница”, на фирмените магазини на предприятията за дрехи и обувки “Рила стил”, “Пирин”, “Младост” и т. н. В тези случаи на самата опаковъчна хартия присъства и емблемата на магазина или предприятието, която също се включва в многократно повтарящите се фигури. Понякога се добавят и стилизирани изображения на предлаганите видове стоки в магазина. Подобни графически решения имат и прозрачните найлонови или целофанени опаковки на някои хранителни стоки (след втората половина на 70-те години), като например на вафли, сухи пасти, захар, пудра захар, детски бонбони, варива, макаронени изделия, прясно мляко и т. н. В този случай, макар че няма никаква особена символика[1], видът на опаковката създава внушението за масовост на производството. Отрязването на опаковката на поточната линия без оглед дали не се прекъсва графиката или дали тя е центрирана внушава едно пренебрегване на качеството на опаковката за сметка на съдържанието. Т. е. тук опаковката има най-вече хигиенно и информативно значение. Естетиката е преди всичко в отделния повтарящ се “графичен модул”.

Друг разпространен начин за естетизиране на стоките и техните опаковки са “единичните изображения”. Тук говорим за графика и/или снимка, но вече ги няма повтарящите се до безкрай елементи, а става въпрос за единна композиция. Този вид дизайн е най-разпространеният и се среща при всички видове стоки. Често рисунката или снимката пресъздават името на продукта. Например при някои хранителни стоки: суха паста “Балкан” със стилизирана рисунка на планина и иглолисти дървета, различни видове бонбониери – “Крем Лимон”, “Желе Касис”, “Лилия”, “Славей” – с изображения на съответния плод, цвете, птица; консервите с плодове и зеленчуци – най-вече със снимка. Други: метални кутии за кафе – със стилизирани или не печени зърна кафе или чаша с горещо кафе, вино “Меча кръв” с нарисувана мечка, кутия патрони за сифон за газиране със силуети на патроните и др. В някои случаи в съдържанието на снимката върху опаковката не влиза само съответният продукт, но и други предмети/продукти, свързани с употребата/консумацията му или с някаква характерна обстановка. Така например картонената кутия на бучки захар “Бридж” е оформена с цветна снимка на чаша кафе с голяма захарница, пълна с бучки захар, специална щипка за слагане на бучките и два класа жито, всичко това върху плетена дантелена покривка, т. е. пресъздава се атмосферата на домашен уют и следобедно кафе. С подобен сюжет е и опаковката на кори точени “Фини” (6 опаковки по 6 броя): на преден план прясно отрязани парчета щрудел, посипани с пудра захар и сервирани в чиния, на заден план, не на фокус се вижда отново чаша кафе. От днешна гледна точка тези снимки могат да се считат и за източник на информация (колкото и условна да е) за това какъв е бил “идеалът” при пиене на кафе, какви начини за подслаждане са били на мода и какви десерти са се консумирали с него. На същия принцип са оформени опаковките или заглавните страници на книжките с инструкции за употреба на много електроуреди и детски играчки (особено внесените от централноевропейските социалистически страни като ГДР, ЧССР, ПНР, УНР). Източногерманските електроуреди, славещи се като едни от най-качествените в рамките на СИВ и дори изнасяни за някои западни страни, винаги са с добре оформена опаковка с цветна снимка на изделието. Почти винаги те са заснети в обкръжението на предмети/продукти, свързани с употребата им. Например на опаковката на миксер, самият той е сниман до купа за разбъркване на продукти върху покривка с подчертано кухненски десен – “каре”, или добре известната у нас малка алуминиева скара, чието оригинално име е “Party Grill”, е изобразена на книжката с инструкции за употреба заобиколена от изобилие нарязани или не зеленчуци, небрежно подредени готови за запичане принцеси. Интересна характерна черта на този тип дизайн е, че почти винаги цветът на изделието, снимано на опаковката, е различен от този на реалния предмет. Опаковка със сниман бял миксер “RG 28” (ГДР) съдържа ярко оранжев от същия модел или кутия с вентилатор “Predom” (ПНР) с червена перка съдържа такъв със синя. Същото важи и за много от детските играчки. На опаковката те обикновено са снимани, докато деца си играят с тях. Но те също често са с различни цветове от реалните играчки в кутията. В по-ранния период (до към средата на 70-те години) преобладават рисунките на съответния уред/играчка оформени с няколко цвята или пък черно-бяла впоследствие допълнително оцветена снимка.

През целия период на социализма се запазват и най-простите опаковки – кашон, кутия от амбалажна хартия с залепен етикет с най-важната информация за продукта. Често фигурира емблемата на завода-производител. Понякога присъства и обикновена рисунка на стоката, като дори е възможно да е обърнато внимание и на светлосянката. Такива опаковки са най-популярни сред стоките (уреди), внасяни от Съветския съюз.

Макар и рядко в случай, че по една или друга причина производителят не разполага с готова доставена напечатана опаковка за даден свой продукт, той може да използва аналогична опаковка от друг продукт от своя асортимент, който има друго оформление. За да се заличи несъответствието на съдържанието с опаковката, последната се облепва от всички страни с хартия (груба), върху която с шрифт на обикновена пишеща машина е написано реалното съдържание. Този начин на опаковка се среща например при кутии с препарати за растителна защита. Използвана е кутия на един препарат, която е облепена с хартия обозначаваща истинското съдържание. Подобно компенсиране на липсваща опаковка се среща при продуктите в туби. Така например може да се забележи, ако се изтърка слоят с боя, който покрива тубите на канцеларското лепило “Рила”, отдолу ще се покаже графичния дизайн на паста за зъби “Поморин” например, която се опакова в същия размер туба. В други случаи пък една опаковка се използва за нещо съвсем различно от това, за което първоначално е била предназначена. Например ламариненият лист с надписи “Шуменско пиво”, от който би трябвало да се изрежат капачки за бирени бутилки, се появява под формата на машинки в папки за документи.

Празнични символи
Празничната символика върху стоките е вече по-рядко срещана. Тя касае най-вече опаковъчната хартия, която масово се използва в търговската мрежа в този период. Всъщност, ако говорим за конкретен празник, които най-често бива отбелязан чрез графичния дизайн върху опаковката, това е Нова година. Редица магазини и търговски предприятия печатат свои опаковъчни хартии или книжни пликове с различни размери, където присъства освен емблемата на предприятието и надпис “ЧНГ”. Обикновено за този надпис се използва оригинален шрифт, който има за цел да създаде празнично настроение. Към надписа могат да бъдат добавени и други символи на зимния празник – снежинки, дядо Мраз, снежен човек, елхови клонки, играчки за елха. Всички те могат да бъдат осмислени и като детски новогодишни символи. В този период все още не се срещат новогодишни/зимни символи по опаковките на стоките във времето около празника, както е характерно за редица стоки днес. Производителите и в този случай опаковат стоките си с обикновения “делничен” дизайн, а вече в търговската мрежа те биват “облечени” в хартиена опаковъчна хартия с празнични символи. Съществуват и други опаковки с празнично послание, но то не е конкретизирано. Става въпрос за опаковъчна хартия с надпис “Честит празник”, без да се конкретизира за кой става въпрос. Но по останалата част от графичния дизайн – цветя в няколко цвята лесно може да се стигне до заключението, че става въпрос пролетен празник – Международния ден на жената или Първа пролет – все празници особено почитани в тези години. Опаковъчни хартии с подобен надпис се срещат и в магазините за подаръци и луксозни стоки, където се предполага, че покупките са предназначени за нечий личен празник (например рожден ден).

Детски символи
Сред най-богатата символика в графичния дизайн на стоките и опаковките е детската. Тя присъства на продуктите бебешка/детска козметика; на бебешките храни – пюрета, каши; на голяма част от захарните изделия – вафли, шоколади. Най-често на опаковките на тези продукти са изобразени животни и герои от детски приказки – лисица на едноименния шоколад “Кума Лиса”, мече на детската паста за зъби “Мечо”, патета на шоколад “Златното пате” и на продуктите от козметичната серия “Па-па”, таралеж на кутията бонбони “Таралежки”. Други символи са петлето и дървеното конче. Обикновено тези животни са с усмихнати лица и в бодра крачка. Други разпространени детски символи са вече споменатите новогодишни персонажи като Дядо Мраз и снежния човек. Трябва да се отбележи, че образът на Дядо Мраз не е фиксиран както днес, тъй като при пресъздаването му не се изхожда от наложилия се в западния свят персонаж задължително с червена мантия и очила, а се следва съветския (руския) модел при изобразяването му, цветовете на чиито дрехи варират. Допълнително може да се появи и образът на Снежанка, непознат на западната традиция. Към детската символика спадат и снимките на деца, които също се появяват на по-гореспоменатите продукти. Типичен за кутиите с детски храни е сюжетът на бебе с лигавниче, което държи лъжица с каша. За разлика от съвременните си аналози, обаче, често бебето не се усмихва (което донякъде изглежда изкуствено), а е отворило уста ревейки. Т. е. може да се каже, че не се търси “сладникавият” образ на малкото дете (нещо, което се наблюдава по съвременните опаковки на бебешки продукти), а нещо по-реалистично и оригинално. Освен на бебета се срещат снимки и на по-големи деца, на около 5-7 годишна възраст. Такива могат да се видят на опаковките на някои шоколади, върху кутиите с детски игри и играчки. Присъстват едно до две деца, които са снимани как си на дадена игра или с играчка, т. е. не винаги гледат към обектива. Тук по-често могат да се видят и усмихнати деца. Характерен образ имат кутиите с детски играчки от централноевропейските страни – добре сресани руси деца по модата от 70-те или 80-те години, които също си играят с играчката. Типичен е и образът на русо дете зад голяма чаша топло какао върху кутията на какао, внос от ПНР. Друг интересен детски символ са силно стилизираните изображения на деца – често момче и момиче – с кръгче за глава, (при образът на момичето обикновено има и две опашчици коса от двете страни на главата – ясен знак за полово разделение), като понякога се вижда и прическа с бритон, характерен за периода 70-те – 80-те години и при момчето и при момичето, тялото на двете деца и изобразено чрез квадрат или правоъгълник, надолу момчето е с четвъртит панталон, а момичето има трапецовидна пола. Такива образи, подобни на пиктограми, се появяват на опаковъчните хартии на някои градски ДетМази, а и по емблемите на някои предприятия за детски играчки, които са напечатани върху съответните кутии.

Национално-патриотични символи
Макар че социализмът претендира за загърбване на националното и издигане на интернационалното, много от имената и външния вид на стоките от въпросния период показват друго. Всъщност социализмът или по-скоро неговите тоталитарни прояви дават голяма възможност за сплотяване на нацията в която и да е една социалистическа страна. Благодарение на развитието и на техниката, радиото, телевизията, вестниците, кодифицираният език едва сега се разпространяват по цялата територия на страна, а с тях и редица национални символи – природни или исторически. Колкото и странно да звучи, редица стоки за широка употреба също допринасят за засилване на единното национално съзнание, за запознаване на потребителите от всички краища на страната с едни или други забележителности, планини, реки… В тези случаи името на дадения продукт се съчетава с рисунка или снимка на съответния национален обект. Най-често такива имена получават бонбониери, цигари, напитки, както и някои козметични продукти – следователно може да се каже, че става въпрос за по-скъпи стоки, ако не стоки на лукса, то поне стоки, свързани с модернизираното общество, с понятието “свободно време”, което се появява масово в България едва при социализма. По-конкретно този модел на съчетание на име и изображение следват кутиите на бонбониерите “Асеница” (с цветна снимка на Асеновата крепост край Асеновград), “Рила” и “Мургаш” (с рисунки на планински височини), “Амфора” (със снимка на златна амфора от българските съкровища, подсказваща богатството на историческото наследство), “Бояна” (с близко до хералдичско изображение на лъв – символ на власт - държащ знаме в ръцете си, подсказващ за някогашното величие на средновековна България); суха паста “Балкан” (със стилизирана рисунка на снежна планина и иглолисти дървета); цигарите “Арда” и “Родопи” (с рисунки на река и планини), “Ком” (просто с равностранен триъгълник, едновременно пресъздаващ планина и картографския знак за връх), “Шипка” (с рисунка на паметника на едноименния връх); водка “Царевец” (чиито етикет е оформен като герб с няколко стилизирани лъва, увенчан със симетрична крепостна стена с бойници), червено вино “Мелник” с рисунка на улица от града на фона на планината), бяло вино “Лозница” (с една от картините на Владимир Димитров – Майстора на мома в народна носия на фона на отрупани с гроздове лози); коняк “Слънчев бряг” (с рисунка на морски бряг и лодки, оформено като стар, обгорял по краищата лист хартия) и т. н. За национално-патриотична символика може да претендира и опаковките на локума, на които по правило присъства момиче-розоберачка или само рози – един от символите на България.

Идеологически символи
Най-забележима за днешния, пък и за тогавашния човек, остава идеологическата символика върху стоките за масово потребление. Макар и да са рядкост, графики и надписи с идеологическо съдържание се появяват в специални партиди на някои хранителни стоки. Както в случая със стоките с национално-патриотична символика, и тук става въпрос за стоки свързани с модерността – сладкарски изделия и цигари. Символиката присъства върху опаковката чрез текст (доближаващ се до лозунг) и графика. Дизайн с подобни послания се появяват около различни годишнини от установяването на новия строй, около партийни конгреси. В пословичен се е превърнал случаят с юбилейната опаковка на локум с надпис “25 години народна власт”. Съчетанието на локума с народната власт предизвиква усмивка заради нелепото съчетание, а някои дори го перифразират на “25 години народна власт - 25 години локум”. Цигарите се оказват едни от най-силните носители на идеологически послания. Специални марки цигари като например “25 години ОФ”, “БКП – IX конгрес”, “Октомври 1917 – 50 години съветска власт” се продават около съответните годишнини или събития, но те не остават за дълго в производството и освен от колекционерите на цигарени кутии бързо биват забравени от потребителите. Пак около подобни годишнини се появява и опаковъчна хартия с такава символика. В този дух е дизайнът на хартия, на която е изобразено силно стилизирано “9 IX” в почти неразгадаем вид, заобиколено от контури на гълъби – носители на мира. Някои по-ранни марки цигари, като “Ударник” например, също могат да се включат към представителите на продукти с идеологическа символика. Освен името, самото оформление на кутията – с щастлив работник на фона на завод с пушещи комини - носи своите идеологически послания към потребителите. Донякъде идеологическо е и съдържанието на кутията на бонбониера “Нова България” на завод “Република”. Изобразените под формата на рисунки ключови символи на новия строй – Мавзолеят на Георги Димитров, Партийният дом в София, Паметникът на Съветската армия в София, завод, комбайн имат своята идеологическа натовареност. Този пример съдържа и известен национално-патриотичен елемент, което особено личи в името “Нова България”. И все пак изображенията на кутията, както и едрият шрифт, с който е написано името на завода-производител, а именно “Република”, внушават възхвала на новия път на развитие на страната след 1944 г.

Пряката идеологическа символика е по-силна в първите десетилетия от периода. Към 70-те и особено 80-те години тя отслабва и почти изчезва. Дори и да има някои продукти с имена, свързани с новия строй, то това са вече утвърдили се марки, които вече се възприемат от потребителите “по инерция”, без да се вниква в съдържанието на името или изображението.

Реклама без избор = пропаганда???
В условията на планова държавно регулирана икономика не съществува конкуренция между производителите. Редица стоки и услуги всъщност се предлагат само от едно предприятие в страната. В този смисъл рекламата като основен елемент от конкуренцията фактически губи смисъл, тъй като в повечето случаи потребителят няма избор. Това обаче не означава, че във визуалното пространство на държавния социализъм не могат да се срещнат надписи от типа “Спестявайте в ДСК”, “ДЗИ – застраховайте домашното имущество и сградите си”, “Балкантурист” – екскурзии в страната и чужбина”, “Кибритена фабрика – Костенец произвежда трансверзални вагонетки”, “БДЖ – бърз и сигурен транспорт” и т. н. Такива надписи могат да се видят по калкани на сгради, светлинни надписи, страници на вестници, списания… Особено популярен носител на реклама от този тип са кибритените кутии и джобните календарчета. Разноцветни графики, съдържащи емблемата на предприятието, изделието или изделията, които се рекламират, и кратък текст е най-честият модел на реклама върху кибритените кутии. Текстът може просто да гласи: “ХХХ произвежда това и това”, но се срещат и текстове с подчертан рекламен елемент, като горепосочените примери. В ролята на рекламоносители влизат и календарчетата. При тях по-често присъства снимка, а не рисунка на изделие предлагано от рекламираното предприятие. Голяма част от календарчетата рекламират ДСК и Държавната лотария, като на тези реклами почти задължително присъства жена в модно облекло и прическа, която държи влогова книжка (ДСК), лотарийни билети или с жест показва нова лека кола (обикновено съветска марка) и ново жилище (Държавна лотария). Реклами могат да се срещнат и върху опаковъчната хартия на някои магазини или предприятия за услуги. Например една от разновидностите на опаковъчна хартия на ЦУМ, освен емблемата на магазина съдържа и текста “Покупката от ЦУМ – радост за всеки дом”. Върху хартията на Стопанска дирекция “Местна промишленост и битови услуги” – Русе четем: “Цехът за пране Ви предлага висококачествени и бързи услуги. Бельото придобива белота, свежест, ароматизира се приятно” и “Химическото чистене придава на облеклото приятна външност и удължава времето на неговото ползуване. Цехът е съоръжен с най-модерна техника и качествени материали”. При често срещаното безразличие към потребностите на клиентите тези текстове звучат твърде различно. Вероятно те имат и своята функция и да пропагандират личната хигиена.

Друга характерна група реклами са юбилеите на различни предприятия и заводи. Например върху кибритени кутии могат да се видят реклами от типа: “15 години Завод за кондензатори – Кюстендил”, “25 години ЗОТ “Светлина” – Стара Загора”, “90 години БЧК – VII конгрес” и др. Към този тип реклама могат да се отнесат юбилейните опаковъчни хартии на ЦУМ. Макар и на границата на “новото” и “старото” време такива хартии с надписи “35 години ЦУМ” и “40 години ЦУМ” все още носят духа на отминалия период. Вероятно е имало опаковки, отбелязващи и по-ранните юбилеи на ЦУМ, както и на други търговски предприятия, но не разполагам с такива.

Трети вид реклами имат възпитателно съдържание. Те пропагандират здравословен начин на живот, екологично мислене, спорта. Такива са рекламните графики посветени на борбата срещу тютюнопушенето. Използването на кибрита за запалване на цигара предразполага инициаторите на тези реклами да ги поставят именно върху кибритените кутии. Примери: рисунка на череп с кръстосани под него две цигари (наподобяващ пиратския знак), черен фон; рисунка на кутия цигари с марка “Рак екстра”, отново на черен фон; рисунка на смачкана цигара и голям червен пътен знак “STOP”, на черен фон. Друг тип възпитателни реклами имат екологично съдържание като например: “Събирайте вторични суровини!” и “Пазете горите!”. Трети вид са свързани с пропагандирането на спорта и неговото спонсориране чрез спортния тотализатор. В този случай е използван добре известния лозунг: “Спортният тотализатор – за спортни цели!”. Пропаганда от този тип е нещо нормално за периода на държавния социализъм, но днес, в условията на пазарното общество също сме свидетели, че все по-често социални реклами с подобно съдържание – екологично, здравно - се появява в ефир по медиите.

След този най-общ преглед на символиката в графичния дизайн по стоките за широко потребление от периода на социализма, можем да направим някои заключения. Опаковката в този период има на първо място хигиенни функции. Редица продукти, дотогава продавани в търговската мрежа като наливни, насипни, биват “облечени” в собствени опаковки със стандартно тегло и форма през 60-те - 80-те години. Навлизането на търговията на самообслужване – първо гастрономите, а след това и супермаркетите – поставя въпроса за създаването на лесно различима и разбираема от клиента опаковка. В този смисъл графиката, оформлението на опаковката имат информативна функция. Те често показват по-скоро вида продукт, а не марката му. Например найлоновият плик прясно мляко няма марка, това е просто “Прясно краве мляко”[2]. Но така или иначе не може да се твърди, че не е обърнато внимание на графичния дизайн. Въпросът по-скоро е по какво той се различава от сегашния или от някогашният си западен аналог. Основната разлика би трябвало да следва от разликата в типа икономика тогава и днес или някога тук и на Запад. В условията на свободен пазар опаковката и дизайнът й не е просто хигиенна и практическа необходимост. Те се превръщат в агресивни носители на конкуренцията. На пазара са множество продукти от един тип, но с различни производители, които са в пряка конкуренция помежду си. Съвсем логично от това следва, че производителят ще се стреми да направи продукта си по-привлекателен от този на конкурента си. И това става най-вече чрез външния вид на стоката и опаковката му. Следователно ще се търси възможно по-ярки и повече цветове на едно място, които да засенчат опаковката на конкурентния продукт, няма да се пестят средства за качество на печата, на материала, от който е изработена опаковката. Дори и от това да страда самият продукт, който може да се окаже некачествен или не много вкусен. При социализма – обратно, липсата на конкуренция, не ангажира дизайна с подобен пазарен елемент. Опаковката често може да е смачкана, скъсана, цветовете от печатът върху нея – разместени, използват се опаковки от други продукти, облепени с прост етикет обозначаващ актуалното съдържание. Графичният дизайн не се “консумира”, а самият той “възпитава” потребителя със своята собствена естетика. Затова при социализма кичът на разноцветните стоки в супермаркетите е избегнат чрез семплото оцветяване на стоките, които чисто визуално не си пречат една на друга. За сметка на всичко това, обаче, социалистическата опаковка има други функции, непознати в “пазарния” свят. Както видяхме, битовата стока при държавния социализъм става носител на идеологически, патриотични послания. Така тя възпитава не само естетически, но и морално.

Разбира се за едно по-пълно изследване и заключение за дизайна на стоките от социализма изисква паралелно изследване на дизайна в несоциалистическите страни и то от същия период. Това е необходимо, тъй като тенденциите в дизайна в този период и на Запад, и на Изток са сходни и е възможно да се подведем, ако твърдим, че естетиката от двете страни на Желязната завеса след Втората световна война до края на 80-те години е коренно различна.

Използвани са материали:

Генова, Я., Господинов, Г. Инвентарна книга на социализма (1956-1989, 1989-). С., Прозорец, 2006.;

Бренды СЭВ - виртуален музей. (http://museum.defa.ru/);

Етикети и опаковки от ПНР (http://www.wrzuta.pl/katalog/l2YHGK79ia/);

Лична колекция.

---

[1] Ако има някаква символика, то това са стилизирани изображения на продуктите или на съставките, от които са изготвени. Например слънчогледови снопове на опаковките на бисквити, крава на пликовете с прясно мляко и т. н.

[2] Ако може да говорим за марка то това в случая е производителят, който е единствен за цялата страна – ДСО “Млечна промишленост”.